— Здрасти, Били! — подвикна й Антъни.
Тя премести погледа си от него към паметника, видя застаналите на постамента Лари и Пит и замръзна на място.
Антъни се приближи към нея.
— Не се опитвай да се правиш на главен герой. Само ще изплашиш Лари.
— Недей да ми говориш за плашене, кучи син такъв! — изсъска тя с треперещ от напрежение глас.
Беше на косъм от сълзите.
— Трябваше да го направя.
— Никой не трябва да прави такива неща.
Враждебността и гневът й не го изненадаха, но презрението в гласа й го бодна неприятно.
— Познат ли ти е оня цитат от Томас Джеферсън — запита я той, — дето е записан тук с букви, големи половин метър? „Заклел съм се в името на всемогъщия Бог да давам отпор на всякаква форма на тирания над човешкото съзнание“. Ето за това го правя.
— Можеш да вървиш по дяволите с причините си! Ти изобщо си забравил идеалите, които едно време си имал. Такова предателство не може да бъде извинено с нищо.
Само щеше да си загуби времето да спори с нея.
— Къде е Люк? — попита я рязко.
Тя дълго мълча и накрая каза:
— Люк хвана самолета за Хънтсвил.
От Антъни се откъсна дълбока въздишка на облекчение. Беше се сдобил с това, което търсеше. Но беше и изненадан от отговора.
— Защо пък Хънтсвил?
— Военните проектират ракетите там.
— Знам. Но защо отива там именно днес? Главното събитие е във Флорида.
— Не знам.
Антъни се опита да разгадае истината по лицето й, но бе много тъмно.
— Мисля, че криеш нещо от мен.
— Изобщо не ми пука какво мислиш. Грабвам си сина и си тръгвам.
— Нищо подобно — отвърна Антъни. — Ще го подържим при нас още малко.
Гласът на Били се издигна в мрака, пълен с болка и ненавист:
— Но защо? Казах ти накъде е поел Люк!
— Може да се наложи да ни помогнеш по някой друг начин.
— Не е честно!
— Ще го преживееш някак си — отвърна той и й обърна гръб.
Тук беше грешката му.
Били бе очаквала това с почти пълна сигурност.
Докато той се приближаваше към колата си със спокойна крачка, тя се спусна отгоре му и заби дясното си рамо в кръста му. Тежеше само 58 килограма и Антъни вероятно бе с трийсетина килограма по-тежък, но на нейна страна бяха изненадата и справедливият гняв. Той залитна напред и падна на четири крака, изпъшквайки от изненада и болка.
Били измъкна колта от чантичката си.
Докато Антъни се изправяше, тя отново се нахвърли върху него — този път отстрани — и го ритна с всички сили в хълбока. Той отново изохка и се претърколи по гръб. Още преди да успее да реагира по какъвто и да било начин, Били вече бе върху него и притиснала коляно в гърлото му, завря цевта на колта в устата му. Единият от предните зъби изпука и хлътна навътре заедно с дулото.
Антъни замръзна.
С нарочно бавно движение на пръста Били освободи предпазителя. Погледна го в очите и прочете в тях страх. Не бе очаквал от нея да носи пистолет. По брадичката му се процеди тънка струйка кръв.
Били вдигна поглед. Лари и човекът с него бяха вдигнали глави към паметника, все още не разбрали за суматохата долу. Тя отново съсредоточи вниманието си върху Антъни.
— Сега ще извадя пистолета от устата ти — каза задъхано. — Само ако мръднеш, ще те убия. И ако си все още жив, ще извикаш колегата си и ще му кажеш онова, което ти наредя. — Тя измъкна бавно цевта от устата му и я насочи в лявото му око. — Хайде! — смушка го в скулата. — Викай го!
Антъни се поколеба.
Натискът върху скулата се усили.
— Пит! — извика той.
Пит се огледа, но Антъни и Били бяха извън светлината на фаровете, затова попита:
— Къде си?
Били каза:
— Кажи му да остане там, където е.
Антъни не продума. Били притисна цевта в окото му така, че малко остана да го извади.
— Стой там, където си! — побърза да извика Антъни.
Пит засенчи очи с длан, мъчейки се да види нещо в тъмното.
— Какво става? — подвикна той. — Не те виждам.
— Лари! — викна Били. — Качи се в тъндърбърда!
Пит хвана Лари за ръката.
— Този човек не ме пуска! — проплака Лари.
— Спокойно! — повиши още повече глас Били. — Чичо Антъни ще му каже да те пусне.