— Може би татко ще те заведе на някой басейн.
— Ама аз не съм болен!
— Знам, моето момче, но стана много рано, не си се наспал и затова трябва да си починеш.
Възраженията на Лари успокоиха Били. Значи бързо се оправя, каза си тя. Въпреки това нямаше да се чувства спокойна, ако го пратеше на училище. Не и докато не приключи цялата тази работа.
Обаче спокойно можеше да го остави на баща му. Бърн беше много добре обучен агент едно време и можеше да защити сина си, кажи-речи, от всичко. Тя взе решение: ще пътува до Хънтсвил.
— Изкарай днес един приятен ден с татко, а утре вероятно ще си на училище, бива ли?
— Бива.
— А сега мама трябва да тръгва. — Не искаше да си взема довиждане, защото това само щеше още повече да изплаши Лари. — Ще се видим по-късно — подхвърли тя с равен глас.
Докато излизаше навън, чу Бърн да казва:
— Обзалагам се, че не можеш да изядеш още една пържена филийка.
— Мога, и още как — отвърна Лари.
Били затвори вратата зад себе си.
Пета част
10.45 сутринта
„Ракетата ще излети вертикално, после ще бъде наклонена под ъгъл четирийсет градуса спрямо хоризонта. Първата степен се управлява от аеродинамични кормилни плоскости и подвижни въглеродни лопатки, монтирани в соплото на двигателя.“
Люк заспа веднага след като си закопча колана и не видя излитането от Нюпорт Нюз. Спеше дълбоко, докато самолетът летеше, но се събуждаше всеки път, щом се разтресеше на поредната писта във Вирджиния или Северна Каролина. И винаги щом отвореше очи, тревогата отново го завладяваше и той поглеждаше часовника си да види колко часа още остават до изстрелването. После неспокойно се размърдваше на мястото си, докато малкият самолет рулира по пистата. Няколко души слизаха, един-двама се качваха и самолетът отново излиташе. Все едно пътуваше с автобус.
Самолетът зареди в Уинстън-Сейлъм и пътниците слязоха да се поразтъпчат малко. Люк се обади в Редстоун Арсенал и се свърза със секретарката си, Мариголд Кларк.
— Доктор Лукас! — възкликна тя. — Добре ли сте?
— Добре съм, но разполагам само с една-две минути. Изстрелването все още ли е предвидено за довечера?
— Да, за десет и половина.
— В момента съм на път за Хънтсвил. Самолетът ми каца там в два и двайсет и три. Ще се опитам да разбера защо в понеделник съм ходил там.
— Още ли не сте възвърнали паметта си?
— Не. Не знаеш защо съм ходил дотам, така ли?
— Както вече ви отговорих, вие не ми казахте.
— А какво правих тогава?
— Момент само да си спомня. Посрещнах ви на летището с военна кола и ви докарах направо тук, в базата. Вие отидохте в Изчислителния център, а след това в южния край.
— А какво има в южния край?
— Площадките за статичните изпитания. Сигурно сте отишли в Инженерния отдел, защото работите там, но не съм сигурна, защото не бях с вас.
— И после?
— После ме помолихте да ви откарам у вас. — В гласа й се промъкна делова нотка. — Изчаках ви в колата, докато вие се забавихте минута-две вътре, после излязохте и аз ви откарах до летището.
— И това беше всичко?
— Доколкото знам.
Люк изпъшка от разочарование. Беше почти сигурен, че Мариголд ще му подскаже нещо. Отчаян, реши да смени подхода си в задаването на въпроси.
— А как ти изглеждах?
— Добре, само май като че ли не бяхте в час. Разсеян е думата, дето ми идва наум. Стори ми се, че сте обезпокоен за нещо. Но това често се случва с вас, учените. Затова не го взех присърце.
— Как бях облечен?
— С едно от онези сака от туид.
— Носех ли нещо?
— Само едно куфарче… О, да, и някаква папка.
Люк спря да диша.
— Папка? — повтори той и преглътна с усилие.
Една от стюардесите се приближи до него.
— Време е да се качвате на борда. Моля ви, доктор Лукас.
Той покри слушалката с длан и каза:
— Само още секунда. — После продължи към Мариголд: — Някаква специална папка ли беше или какво?
— Стандартна военна папка от тънък картон, убитозелена, за документи.
— А да имаш представа какво имаше в нея?
— Сториха ми се някакви документи.
Люк се опита да диша нормално.
— Колко листа бяха? Един, двайсет, сто?
— Май някъде около петнайсет-двайсет.
— А не успя ли да видиш какво е написано на тях?