— Не, сър, вие изобщо не ги извадихте.
— Беше ли тази папка у мен, когато ме закара на летището?
От другата страна Мариголд замълча, явно мъчейки се да си спомни.
Стюардесата отново се върна.
— Доктор Лукас, ако не се качите, ще се наложи да продължим без вас.
— Идвам, идвам. — Люк започна да повтаря въпроса си към Мариголд: — Беше ли тази папка у мен…
— Чух ви — прекъсна го тя. — Просто се мъча да си спомня.
Той прехапа устни:
— Спокойно. Не бързай.
— Не мога да си спомня дали беше у вас, когато ви откарах у дома.
— А на летището?
— Знаете ли, май не беше у вас на летището. Спомням си как се отдалечавахте от мен там. В едната си ръка носехте куфарчето, а в другата… нищо.
— Сигурна ли си?
— Да, вече съм сигурна. Сигурно я бяхте оставили или в базата, или у вас.
Съзнанието на Люк бясно запрепуска. Тази папка е била причината да мине през Хънтсвил — бе почти сигурен в това. В нея е била тайната, открита от него, онази тайна, която Антъни се стараеше с такова усърдие да го накара да забрави. Може да е била с фотокопия на оригиналите и той да я е занесъл някъде на сигурно място. И точно затова е казал на Мариголд да не казва на никого, че е идвал.
Ако намереше папката, щеше да разкрие и тайната.
Стюардесата го бе оставила и сега тичаше по пистата. Витлата на самолета вече се въртяха.
— Мисля, че тази папка е много важна — каза той на Мариголд. — Можеш ли да се поогледаш и да се опиташ да я откриеш?
— Божичко, доктор Лукас, това тук е военна база! Знаете ли, че такива убитозелени папки има сигурно с милиони? Как да позная коя точно от тях е била вашата?
— Просто се поразтърси насам-натам и виж дали няма да попаднеш на нея на място, където не би трябвало да бъде. Още щом кацна в Хънтсвил, ще отида вкъщи да проверя. И ако не я намеря, ще дойда при теб в базата.
Люк затвори и хукна към самолета.
11 часа сутринта
„Траекторията на полета е планирана предварително. Веднага след излитането сигналите, предавани до компютъра, активират системата за управление и вкарват ракетата в курса.“
Полетът на МАТС до Хънтсвил бе пълен с генерали. В Редстоун Арсенал се занимаваха не само с конструиране на ракети. Там беше щабът на Ракетни войски. Антъни, който държеше под око такива неща, знаеше, че там се разработват всякакви видове ракетни оръжия — от голямата колкото бейзболна бухалка „Червено око“, предназначена за поразяване на въздушни цели от пехотата, до огромните ракети въздух-въздух „Честният Джон“. Без съмнение базата бе видяла много лампази.
Антъни си бе сложил черни очила, за да скрие синините, направени му от Били. От устната му вече не течеше кръв, а счупеният зъб се виждаше само когато отвореше устата си да говори. Макар и в такъв окаян вид, той се чувстваше изпълнен с енергия — Люк бе съвсем близо.
Дали не трябваше да го убие веднага щом го видеше? Бе изкусително просто и лесно. Но се безпокоеше, че няма представа какво точно е намислил Люк. Трябваше да реши този въпрос. Обаче още щом се качи на самолета, заспа. Не бе мигвал четирийсет и осем часа и бе изтощен. Засънува, че е отново на двайсет и една години и високите дървета в Харвард пак са се раззеленили, и животът отново му предоставя славни възможности, разстлани пред него като гладък път. В следващия момент Пит вече го разтърсваше по рамото, един ефрейтор отваряше вратата на самолета и той се събуди, дълбоко вдъхвайки топлия въздух на Алабама.
Хънтсвил разполагаше с гражданско летище, но не бяха кацнали на него. Полетите на МАТС кацаха на пистата в самата Редстоун Арсенал. Единствените постройки на летището бяха дървена барака и кула — желязна решетъчна конструкция със стаичка за управление на полетите отгоре.
Антъни разтърси глава, за да прогони остатъците от съня и закрачи по изгорялата от слънцето трева. Носеше чантата си, в която бе сложил пистолета, един фалшив паспорт и пет хиляди долара в брой — бойната готовност, без която не тръгваше на дълъг път.
Адреналинът шумеше бясно в кръвта му. През следващите няколко часа щеше да убие човек — за първи път от войната насам. При тази мисъл стомахът му се сви. Къде да го направи? Единият вариант бе да изчака Люк на летището, да го проследи и да го гръмне някъде по пътя. Този вариант обаче бе твърде рискован. Люк можеше да забележи, че го следят и отново да избяга. Той и бездруго не бе лесен обект. Ако не бъде изключително внимателен, Антъни като нищо пак може да го изтърве.