— Защо?
И накрая тя му каза онова, което искаше да чуе.
— Доктор Лукас каза, че първо ще мине през тях и после ще дойде тук.
Идеално. Не можеше да повярва на късмета си. Люк щеше да отиде у дома направо от летището. А Антъни щеше да отиде там преди него, да го изчака и да го застреля веднага щом прекрачи прага. Нямаше да има никакви свидетели. А ако сложи заглушителя, никой дори няма да чуе изстрела. Щеше да остави трупа, където е паднал, да се качи в колата и да се омете. И тъй като Елспет е във Флорида, тялото нямаше да бъде открито поне няколко дни.
— Благодаря ви — каза той на Мариголд и се изправи. — За мен бе удоволствие.
После излезе от кабинета, преди Мариголд да го е попитала за името му.
Върна се в колата и подкара към щаба — дълга триетажна монолитна постройка, приличаща отвън на затвор. Намери кабинета на полковник Хикъм, но полковникът бе излязъл и един сержант го въведе в празна стая с телефон.
Обади се в съоръжение Q, но не за да говори с шефа си Карл Хобърт. Вместо това помоли да го свържат с шефа на Карл — Джордж Купърман.
— Какво има, Джордж? — попита той.
— Снощи да си стрелял по някого? — попита го Купърман без заобикалки.
Антъни с усилие се сдържа да не напсува онзи, който се е оплакал на Купърман.
— Ооо, по дяволите, кой ти каза?
— Някакъв полковник от Пентагона се обадил на Том Ийли в кабинета на директора, а Ийли казал на Хобърт, който се изпразнил от кеф.
— Няма никакво доказателство, аз обрах всички куршуми.
— Да, ама полковникът открил една шибана дупчица в стената, широка около девет милиметра, и се сетил от какво е. Улучил ли си някого?
— За нещастие — не.
— Сега си в Хънтсвил, нали?
— Да.
— Трябва веднага да си дойдеш тук.
— Значи не съм говорил с теб.
— Слушай, Антъни. Винаги съм държал юздите ти отпуснати, защото при теб има резултатност. Но повече няма да мога. От тук нататък си сам, приятел.
— Ей така най-много обичам.
— Късмет тогава!
Антъни затвори и остана така известно време, взрян в телефона. Нямаше повече време. Каубойските му методи вече започваха да не минават. Не можеше повече да пренебрегва нарежданията. Трябваше да приключи с това по най-бързия начин.
Обади се в Кейп Канаверал и се свърза с Елспет.
— Люк обаждал ли се е? — попита я той.
— Обади ми се в шест и половина тази сутрин. — Гласът й потреперваше.
— Откъде?
— Не ми каза нито откъде се обажда, нито какво възнамерява да прави, защото се страхуваше да не би телефонът ми да се подслушва. Обаче ми каза, че ти си виновен за амнезията му.
— В момента е на път за Хънтсвил. А аз съм в Редстоун Арсенал. Оттук отивам у вас и ще го изчакам там. Как да вляза?
Тя отвърна на въпроса с въпрос:
— Още ли се опитваш да го предпазиш?
— Разбира се.
— Нали всичко ще е наред с него?
— Полагам всички усилия.
Елспет помълча малко, после продължи:
— Под саксията с бугенвилията отзад има ключ.
— Благодаря.
— Моля те, погрижи се за Люк.
— Казах, че полагам всички усилия!
— Не ми викай! — повиши тя глас, доближавайки се вече до нормалното за нея държане.
— Ще се погрижа за него! — отвърна той и затвори.
Стана да си върви, но телефонът иззвъня.
Антъни се поколеба за миг дали да отговори. Можеше да е Хобърт. Но Хобърт не знаеше, че той е в кабинета на полковник Хикъм. Само Пит знае, помисли си той и вдигна слушалката.
Беше Пит.
— Доктор Джоузефсън е тук! — каза той.
— По дяволите! — Антъни бе сигурен, че Били няма нищо общо. — Сега слезе от самолета ли?
— Да, и сигурно се е качила на по-бърз самолет от този на Люк. Седна в залата и явно се кани да чака.
— Него — решително отсече Антъни. — Мамка й! Дошла е да го предупреди, че сме тук. Трябва да я махнеш оттам.
— Как?
— Не ме интересува… Просто измисли начин да се отървеш от нея.
12 часа на обед
„Орбитата на «Иксплорър» ще бъде под ъгъл трийсет и четири градуса спрямо екватора. Спрямо земната повърхност той ще поеме на югоизток над Атлантическия океан, ще прелети над южния край на Африка, после ще се насочи на североизток над Индийския океан, минавайки над Индонезия и гмуркайки се над безбрежните простори на Тихия океан.“