Точно в този момент Антъни щеше да стреля и да го убие.
3 часа следобед
„Система от дюзи, работещи със сгъстен въздух, монтирани в опашната част на отделението с измервателните уреди, ще се грижат за наклона на носовата част в Космоса.“
Били се бе загубила.
Беше го разбрала преди половин час. Поемайки от летището на взетия под наем форд в един без няколко минути, тя бе влязла в центъра на Хънтсвил, след това се бе качила на магистрала 59 по посока на Чатануга. Бегло се бе запитала защо лабораторията за изпитване на компонентите трябва да е на цял час път от базата, но също така бегло си бе отговорила, че сигурно е от съображения за безопасност — компонентите можеха да се взривят, докато ги изпитват.
Според указанията, които й бяха дали, трябваше да свърне вдясно по някакъв второстепенен път точно на петдесет и шест километра от Хънтсвил. Бе нулирала километража си на Главната улица в града, но когато бавно въртящите се цифри показаха 56, на магистралата нямаше никаква отбивка. Леко разтревожена, тя продължи и напусна магистралата, свивайки вдясно на около три километра по-нататък.
Указанията, които й се бяха сторили толкова точни, че си ги бе записала, нито веднъж не съвпаднаха с действителността и тревогата й бавно нарастваше, но въпреки това Били продължи, следвайки най-близките си до дадените инструкции предположения. Явно, каза си тя, мъжът, с когото говорих по телефона, не е толкова компетентен, колкото се опитваше да ме убеди. Щеше да е много по-добре, ако бе успяла лично да говори с Люк.
С всеки изминат километър сякаш се отдалечаваше все повече и повече от цивилизацията — пустош, осеяна тук-там с порутени и паянтови фермерски къщички. Несъответствието между онова, което виждаше, и ориентирите, които й бяха дали, растеше, докато най-накрая тя вдигна отчаяно ръце и си призна, че се е загубила. Беше бясна не само към тъпанаря, дал й указанията, но и към себе си, че го бе послушала.
Тя обърна и се опита да се върне по същите пътища, по които бе дошла, но скоро отново си даде сметка, че се движи по непознати места. Запита се дали не се движи в кръг. Спря до някаква нива, където облечен в работни дрехи негър със сламена шапка на главата обръщаше спечената земя с плуг.
— Търся Лабораторията за изпитване на компонентите на Редстоун Арсенал — обърна се тя към него.
Той я изгледа изненадано.
— Военната база? Трябва да се върнете обратно в Хънтсвил. Базата е от другата страна на града.
— Да, но ми казаха, че насам имало още някакво съоръжение.
— Ако има, аз не съм го виждал.
Безнадеждна работа! Трябваше да позвъни в базата и да помоли отново да я упътят.
— Мога ли да ползвам телефона ви?
— Ня’ам телефон.
Били отвори уста да го попита къде може да намери телефон, когато забеляза страха в очите му. Даде си сметка, че го поставя в неудобно положение — сам на полето с бяла жена, която не разбира какво говори. Тя побърза да му благодари и да продължи нататък.
След около три километра стигна до някаква очукана и охлузена отвън бакалийка с телефонен автомат до входната врата и спря. Съобщението на Люк с телефонния номер все още бе у нея. Пусна десет цента в процепа и набра.
Отговориха веднага. Обади се младежки глас:
— Ало?
— Може ли да говоря с доктор Клод Лукас, моля?
— Сбъркала си номера, моето момиче.
„Ама какво ми става днес?“, запита се тя отчаяно. Не мога да свърша ни една работа както трябва!
— Това не е ли Хънтсвил, JE 6-4231?
Оттатък млъкнаха за малко.
— Да, точно така пише на табелката.
Тя отново се взря в листчето, където бе записан телефонът. Значи не е сбъркала.
— Опитвам се да се свържа с Лабораторията по изпитание на компонентите — каза тя.
— Е, да, ама се свързахте с обществен автомат на летището в Хънтсвил.
— Автомат?
— Да, госпожо.
На Били чак сега започна да й светва, че са я преметнали.
Гласът от другата страна продължи:
— Тъкмо се канех да се обадя на мама и да й кажа да дойде да ме вземе, а ето че изведнъж се обаждате вие и питате за някакъв си Клод.