И въпреки нарушаването на работния ритъм, изстрелването все още бе запланувано за 10.30 вечерта.
А Елспет се радваше на суматохата. Това означаваше никой да не забележи, че е твърде разсеяна, за да си гледа добре работата. Направи няколко грешки в графика и го завърши със закъснение, но Уили Фредериксън бе твърде ядосан, за да й направи забележка. Нямаше представа къде е Люк и й се струваше, че не бива повече да вярва на Антъни.
Когато телефонът й иззвъня малко преди четири часа, сърцето й сякаш за миг спря. После ръката й се стрелна към апарата и грабна слушалката.
— Да?
— Обажда се Били.
— Били? — Елспет бе неподготвена за такава изненада. — Къде си?
— В Хънтсвил. Мъча се да намеря Люк.
— Той пък какво прави там?
— Търси някаква папка, която оставил тук в понеделник.
Челюстта на Елспет плавно увисна.
— Той е бил в Хънтсвил в понеделник? Не знаех.
— Никой не е знаел, с изключение на Мариголд. Елспет, имаш ли някаква идея какво става?
Тя се засмя невесело.
— Мислех, че имам… но вече не.
— Според мен животът на Люк е в опасност.
— Какво те кара да мислиш така?
— Снощи Антъни е стрелял по него във Вашингтон.
Елспет изстина.
— О, боже…
— Много е сложно за обяснение по телефона. Ако Люк ти се обади, би ли му казала, че Антъни е в Хънтсвил?
Елспет се помъчи да възвърне самообладанието си.
— Ъ-ъ… да… Да, разбира се, ще му кажа.
— Така може би ще спасиш живота му.
— Разбирам. Били… още нещо.
— Казвай.
— Грижи се за Люк, моля те.
Пауза.
— Какво искаш да кажеш? — попита Били накрая. — Ти какво? Да не се каниш да умираш?
Елспет не отговори. Остана за миг така, с прилепена до ухото слушалка, после бавно я смъкна и затвори.
В гърлото й се надигна хлип и тя с усилие го потисна. Сълзите няма да помогнат на никого, каза си тя ядно. И изчака да се успокои.
После набра номера на дома си в Хънтсвил.
4 часа следобед
„Елипсовидната орбита на «Иксплорър» ще го захвърли на 2880 километра навътре в Космоса и след това ще го придърпа на 300 километра от земната повърхност. Орбиталната скорост на спътника ще бъде 28 800 километра в час.“
Антъни чу приближаването на кола. Той погледна през прозореца и видя до тротоара да спира едно хънтсвилско такси. После пръстът му свали предпазителя. Устата му пресъхна.
Телефонът иззвъня.
Беше на триъгълната масичка, където краищата на дивана се срещаха под ъгъл. Антъни впери ужасен поглед в него. Апаратът иззвъня втори път. Той го гледаше като парализиран и не знаеше как да постъпи. Погледна през прозореца и видя Люк да слиза от таксито. Може би звънеше някоя съседка, може да са набрали погрешен номер. Но можеше да звъни и някой с жизненоважна информация.
Антъни бе на ръба на паниката. Не можеше да говори по телефона и в същото време да убива човек.
Телефонът иззвъня за трети път. Поддавайки се на паниката, той грабна слушалката и я доближи до ухото си.
— Да?
— Елспет се обажда.
— Какво? Какво?
Гласът й бе нисък и напрегнат:
— Той търси някаква папка, която скрил в понеделник в Хънтсвил.
За част от секундата Антъни разбра всичко. Люк бе направил фотокопие на чертежите, които бе донесъл във Вашингтон. И бе минал през Хънтсвил да скрие копията.
— Кой още знае за това?
— Секретарката му — Мариголд. И Били Джоузефсън. Тя ми го каза. А може и още някой.
Люк плащаше на шофьора. Времето на Антъни свършваше.
— Трябва да намеря тази папка — каза той на Елспет.
— И аз така си помислих.
— Обаче не е тук. Претърсих цялата къща от покрива до мазето.
— Тогава сигурно е в базата.
— Ще се наложи да го проследя, докато я търси.
Люк се приближаваше към вратата.
— Нямам време — каза той и тръшна слушалката.
Притичвайки безшумно по коридора и вмъквайки се в кухнята, Антъни чу завъртането на ключа в бравата. В същия миг стигна до задната врата, излезе бързо навън и тихичко я затвори зад гърба си. Ключът още стърчеше от бравата. Той безшумно го завъртя, после го измъкна, наведе се и го пъхна обратно под саксията. След това сниши глава и гледайки да се придържа плътно към стените, се запромъква към предната част на къщата. Стигнал дотам, Антъни видя, че от нея до улицата няма как да се скрие. Просто трябваше да рискува.