Ако искаше да разкрие мистерията на своя живот, трябваше да започне от тайнствената папка. Не беше тук, значи сигурно е в Редстоун Арсенал. Сега щеше да изгаси лампите, да заключи, да изкара черната кола от гаража и да отпраши към базата.
Времето го притискаше отвсякъде. Изстрелването на ракетата бе насрочено за десет и половина. Имаше на разположение само три часа да разбере дали не се подготвя някакъв саботаж.
Въпреки това той не помръдна от мястото си зад бюрото, вперил невиждащ поглед навън през прозореца.
7.30 привечер
„Единият радиопредавател е мощен, но с малък живот — след две седмици умира. С по-слабия си сигнал вторият може да изкара два месеца.“
Когато Били мина покрай къщата на Люк с колата, вътре не светеше. Какво означаваше това? Имаше три възможности. Първата — в къщата няма никой. Втората — Антъни седи на тъмно и чака Люк, за да го убие. И третата — Люк лежи мъртъв, проснат в локва кръв. Тази несигурност я побъркваше от страх.
Беше оплескала цялата ситуация, при това може би фатално. Само преди няколко часа разполагаше с прекрасна възможност да предупреди Люк… И след това се бе оставила да я изпързалят по най-тъпия начин. Минаха няколко часа, докато се върне до Хънтсвил и намери къщата на Люк. Нямаше представа дали е получил съобщенията й. Беше бясна, че е постъпила така левашки, и ужасена, че той може да е загинал заради непохватните й действия.
Били зави зад следващия ъгъл и спря. После пое дълбоко дъх и се опита да събере мислите си. Трябваше да разбере какво има в къщата. Да, но ако Антъни е вътре? Обмисли възможността да се промъкне незабелязано, но след това реши, че е рисковано. Да стреснеш човек, стиснал в ръка пистолет, едва ли бе най-добрата идея. В такъв случай да отиде и да звънне на вратата. Дали нямаше да я застреля, без да му мигне окото? Само заради това, че е там? Можеше. А тя нямаше право да рискува живота си по такъв безразсъден начин — имаше дете, което се нуждаеше от нея.
На дясната седалка до нея имаше куфарче. Тя го отвори и извади колта. Никак не обичаше тежестта на матовата стомана в дланта си. Мъжете, с които бе работила през войната, с удоволствие боравеха с оръжията. На тях им доставяше истинско удоволствие да сключат пръсти около ръкохватката на пистолет, да притиснат приклада на пушка във вдлъбнатината под рамото си или с рязък жест да завъртят барабана на револвер. Били обаче не чувстваше нищо подобно. За нея оръжията бяха брутални и жестоки, измислени само за да разкъсват плътта и да трошат костите на радващи се на живота хора. Видеше ли ги, кожата й настръхваше.
Сложила пистолета в скута си, тя обърна колата и се върна пред къщата на Люк. Спря рязко отпред, отвори вратата, грабна пистолета и изхвръкна навън. Стараейки се да изпревари реакцията на евентуален наблюдател отвътре, тя прескочи ниската ограда и хукна през двора към къщата.
Отвътре не се чу никакъв звук.
Били бързо обиколи къщата, мина от задната й страна, сниши се под един от прозорците, после надигна предпазливо глава и го огледа. Слабата светлина от уличното осветление й даде възможност да види, че прозорецът се затваря с прост райбер. В стаята нямаше никой. Тя хвана пистолета за цевта, замахна и счупи стъклото, очаквайки всеки момент да чуе изстрела, който би сложил край на живота й. Обаче нищо не се случи. Пресегна се през счупеното стъкло, дръпна райбера и отвори прозореца. После се намъкна вътре, насочила пистолета напред и притискайки гръб в стената. Погледът й едва успя да различи очертанията на някакво бюро и библиотека срещу него. Намираше се в малък кабинет. И инстинктът й подсказа, че е сама. Обаче я бе страх да мръдне, за да не се спъне в трупа на Люк нейде из тъмното.
Прокрадвайки се съвсем бавно, тя прекоси стаята и видя къде е вратата. Предпазливо открехвайки я, Били надникна навън и привикналите й към мрака очи огледаха празния коридор. Насочила пистолета пред себе си, тя пристъпи напред, напрегнала сетивата си докрай. Бавно започна да оглежда къщата стая по стая, готова всеки момент да се натъкне на трупа на Люк. Но всички помещения бяха празни.
Най-накрая Били се спря в голямата спалня и вперила поглед в огромното легло, където Люк си лягаше с Елспет, се запита какво да прави по-нататък. Готова бе да се разплаче от облекчение, че не намери мъртвото тяло на Люк. Да не би в последния момент да е променил намеренията си и да е решил да не идва тук? А може би Антъни не е успял да го убие? Вероятно все пак са успели да му предадат съобщението й.