Единственият човек, който може би знаеше отговорите на тези въпроси, бе Мариголд.
Били се върна в кабинета на Люк и запали лампата. На бюрото лежеше отворена енциклопедия, разгърната на обясненията за стерилитета у жените. Тя сви учудено вежди, но остави въпросите за по-късно. Вдигна телефона и помоли „Справки“ да й дадат номера на Мариголд Кларк. В един момент се уплаши, че Мариголд може да няма телефон вкъщи, но след малко телефонистката й продиктува един номер в Хънтсвил.
Отговори й мъжки глас.
— На репетиция е. — Сигурно е мъжът на Мариголд, каза си Били. — Госпожа Лукас е във Флорида, така че Мариголд дирижира хора, докато тя се върне.
Били си спомни, че Елспет бе диригент на „Радклифско хорово дружество“, а по-късно — на оркестър от чернокожи хлапета във Вашингтон. Изглежда, вършеше нещо подобно и тук, в Хънтсвил, а Мариголд бе нейна заместничка.
— Трябва да говоря с Мариголд по спешност — каза му Били. — Как мислите, дали е удобно да прекъсна репетицията за малко?
— Сигурно не. Репетират в църквата „Калвъри Госпъл“ на Мил стрийт.
— Благодаря ви много и извинявайте.
Били изтича навън и отново седна в колата. В жабката на колата „Хърц“ бяха оставили карта на града и сега тя я разгърна на коленете си, намери Мил стрийт и подкара натам. Църквата бе в беден квартал, в който преобладаваха занемарени, но спретнати дървени къщи. Чу хора още като отвори вратата на колата. Били пристъпи навътре в църквата и музиката я плисна като приливна вълна. Пееха трийсетина мъже и жени, обаче звучаха като сто. Пляскайки с ръце, те се поклащаха в такт наляво и надясно. В единия ъгъл имаше пиано и пред него бе седнал пианист, вдъхновено удрящ клавишите, а пред певците застанала с гръб към нея жена енергично размахваше ръце.
Вместо пейки, имаше редици сгъваеми столове — тя седна на един в края, давайки си сметка, че е единственият бял човек. Въпреки тревогите й, музиката докосна сърцето й — в края на краищата Били бе родена в Тексас и за нея вълнуващата музика бе въплъщение на душата на Юга.
Нямаше търпение да разпита Мариголд, но усещаше, че е по-добре да покаже уважение към заниманието й и да дочака края на репетицията.
Химнът завърши с високо кресчендо, диригентката застина за миг с вдигнати ръце, после бавно ги отпусна.
— Какво толкова стана, че изведнъж се разсеяхте? — попита тя хористите и се огледа. — Кратка почивка.
Били се приближи по централната пътека.
— Извинявайте, че се намесвам — каза тя. — Вие ли сте Мариголд Кларк?
— Да — потвърди жената предпазливо. Беше някъде около петдесетте, с чудновати очила на носа. — Но не ви познавам.
— Говорих с вас по телефона. Били Джоузефсън.
— О, здравейте, доктор Джоузефсън.
Пристъпващи бавно една до друга, те се отдалечиха от хористите и Били я попита:
— Люк обаждал ли се е отнякъде?
— От сутринта не съм го чувала. Очаквах го да се появи в базата, но той не дойде. Как мислите, добре ли е?
— Не знам. Ходих до дома му, но там нямаше никой. Страхувам се да не би вече да е убит.
Мариголд поклати глава, объркана.
— Работя в армията вече двайсет години, но досега такова нещо не ми се е случвало.
— Ако е още жив, животът му виси на косъм. — Били се втренчи в Мариголд. — Вярвате ли ми?
Мариголд дълго мисли, вперила поглед право пред себе си, после бавно извърна глава към нея.
— Да, госпожо, вярвам ви — пророни тя, кимайки.
— Тогава трябва да ми помогнете — каза Били.
9.30 вечерта
„Радиосигналът от по-мощния предавател може да се хване от радиолюбители по целия свят. По-слабият сигнал от втория може да бъде уловен само от специално оборудвани за целта станции.“
Антъни се намираше в Редстоун Арсенал и седнал в тъмнината във военния форд, не сваляше поглед от входа на Изчислителния център. Беше паркирал на около двеста метра от входа на сградата.
Люк бе вътре, заел се да търси папката. Антъни знаеше, че няма да я намери, както бе предвидил, че няма да я намери и у тях, защото той бе проверил там преди него. Но повече не можеше да предвиди ходовете на Люк и трябваше да чака, за да узнае какво ще прави и евентуално да го проследи.
Тъй или иначе, времето бе на негова страна. С всяка изминала минута Люк ставаше все по-малко опасен. Ракетата щеше да бъде изстреляна само след час. Би ли могъл Люк да прати всичко по дяволите за един час? Антъни знаеше само, че през последните двайсет и четири часа Люк нееднократно бе доказал, че в никакъв случай не бива да бъде подценяван.