Докато си мислеше така, вратата на Центъра се отвори, откроявайки жълт правоъгълник светлина на земята — навън излезе мъжка фигура и се отправи към паркирания пред входа черен крайслер. Както Антъни очакваше, ръцете му бяха празни. Той се качи вътре и потегли.
Сърцето на Антъни заби бързо. Врътна ключа на двигателя, запали фаровете и подкара подире му.
Пътят водеше на запад по абсолютно права линия. След около километър и половина Люк намали пред някаква едноетажна сграда и отби към паркинга й. Антъни го подмина и продължи напред. Половин километър по-нататък той обърна и след малко се върна пред сградата. Колата на Люк бе все още там, но самият той не се виждаше никакъв.
Антъни вкара колата в паркинга и изгаси двигателя.
Люк се надяваше да намери папката в Изчислителния център, където всъщност се намираше и кабинетът му. Затова се забави толкова много. Отначало претърси всички папки в бюрото и шкафа си, а след това отиде и в стаята на секретарките. Но не намери нищо.
Обаче имаше още една възможност. Мариголд му бе казала, че в понеделник той ходил и в Инженерния отдел. Значи е имал някаква причина да ходи дотам. Тъй или иначе, това бе последната му надежда. Ако папката я нямаше и там, вече не знаеше къде да я търси. След няколко минути ракетата или щеше да излети, или изстрелването й щеше да бъде саботирано.
Атмосферата в Инженерно отделение бе съвсем различна от тази в Изчислителния център. Залите в Изчислителното бяха чисти като аптека заради огромните компютри, на които се изчисляваха тяга, скорост и траектории. А тук, в Инженерното, цареше творчески безпорядък, миришеше на машинно масло и гума.
Той закрачи забързано по един коридор. Някъде на около метър от пода стените бяха боядисани в тъмнозелено, а нагоре — в светлозелено. По табелките на повечето врати имената имаха „д-р“ отпред, но за негово неудоволствие никъде не видя табелка, на която да пише „д-р Клод Лукас“. Най-вероятно тук той нямаше втори кабинет, а само бюро.
В края на коридора стигна до голяма зала с половин дузина метални маси в единия край. От другата страна имаше отворена врата, която го отведе в лаборатория с каменни маси, а още по-нататък се виждаше голяма двойна врата, през която вероятно се излизаше на товарната рампа.
Вляво от Люк започваше дълга редица метални шкафчета, обозначени с табелка и име. На една от тях той прочете своето. Може да съм я скрил тук, каза си.
Извади от джоба си връзки ключове и избра един, който му се стори като за ключалката на шкафчето. Ключът наистина стана и вътре той видя каска, а на куката под нея бе окачен син работен гащеризон. На пода имаше изправени чифт ботуши, които май бяха негов размер.
До тях, подпряна на стената, се виждаше тъмнозелена папка. Точно нея май търсеше.
В папката имаше голям кафяв плик, който вече бе отворен и от него се подаваха някакви документи. Той ги измъкна и веднага разбра, че това са фотокопия от чертежите на ракета.
С бясно биещо сърце Люк бързо отиде до една от металните маси и пръсна листовете под настолната лампа. Само след няколко минути напрегнато проучване разбра, че на чертежите пред него бе показан механизмът за самоунищожение на „Юпитер С“.
Сърцето му замря от ужас.
Всяка ракета има механизъм за самоунищожение, така че ако се отклони от курса и застраши човешки живот, да може да бъде взривена във въздуха. По цялата дължина на главната степен върви специален фитил, в чийто край има монтиран капсул-детонатор, от който стърчат две жички. Ако по тези жички се пусне ток, както се виждаше от чертежа, капсул-детонаторът щеше да разпори резервоара и изтичащото гориво щеше да се възпламени в ефектна експлозия.
Тази експлозия можеше да се предизвика от кодиран радиосигнал. На чертежите бяха показани две релета — едното за предавателя на земята, а другото за приемателя, монтиран в първата степен. Първото реле преработваше радиосигнала в сложен код, а второто го разкодираше и ако кодът бе верен, пускаше ток в жичките. Отстрани на този чертеж имаше схема, рисувана набързо на ръка, на която бе показан начинът на свързване на двете релета, така че всеки, който имаше тази схема, можеше да имитира сигнала.
Брилянтно изпълнение, даде си сметка Люк. Саботьорите нямаха нужда да залагат експлозиви, да ги свързват с часовникови механизми и прочее сложнотии. Те просто щяха да използват онова, което бе монтирано. Не им бе необходимо да се доближават до ракетата. Ако знаеха кода, дори нямаше нужда да влизат в Кейп Канаверал. Радиосигналът можеше да се излъчи от предавател, намиращ се на километри разстояние.