Той обърна плика и погледна лицевата му страна. Бе адресиран до някой си Тео Пакман, отседнал в мотел „Вангард“. Вероятно в този момент Пакман седеше някъде из Кокоу Бийч с предавател в ръка, готов да взриви ракетата секунди след излитането й.
Обаче Люк вече можеше да му попречи. Той вдигна поглед към електрическия часовник на стената. Беше десет и петнайсет. Имаше време да се обади до Кейп Канаверал и да накара да отложат изстрелването. Ръката му се стрелна към телефона на масата и грабна слушалката.
В същия момент зад гърба му се разнесе глас:
— Остави телефона, Люк.
Той бавно се извърна, все още стискайки слушалката в ръка. На прага бе застанал Антъни в износеното си палто от камилска вълна, с две синини под очите, подута устна и пистолет със заглушител, насочен към корема му.
Бавно и с неохота Люк върна слушалката на мястото й.
— Значи в колата зад мен си бил ти — каза той.
— Дойде ми наум, че няма да имаш време за проверки.
Люк впери поглед в човека, в когото се бе излъгал. Дали у него нямаше нещо — някакъв знак, някаква незабележима черта, които да го предупредят, че насреща му стои предател? Антъни бе мъж с приятно грозновато лице, свидетелстващо за силен характер, но не и за двуличие.
— Откога работиш за Москва? — попита го Люк. — От войната?
— От по-отдавна. От Харвард.
— Защо?
Устните на Антъни помръднаха в странна усмивка.
— За един по-добър свят.
Едно време, Люк знаеше това твърде добре, много разумни хора бяха повярвали в съветската система. Но знаеше и че вярата им бе разколебана от действителния живот при режима на Сталин.
— И ти още вярваш в това? — попита той със съмнение.
— Кажи-речи. Това все още е най-хубавото, на което можем да се надяваме… въпреки всичко.
Може би. Люк не можеше да прецени. Но не в това се състоеше въпросът. За него бе много по-трудно да разбере личното предателство на Антъни.
— Приятели сме от двайсет години — каза той. — Но това не ти попречи да стреляш по мен снощи.
— Да.
— Щеше ли да убиеш най-стария си приятел? Заради кауза, в която едва-едва вярваш?
— Да, и ти също би го направил. През войната и двамата с теб рискувахме живота си. А и не само нашия. Но го рискувахме, защото така трябваше.
— Ала не смятам, че сме се лъгали един друг, камо ли да се стреляме.
— Ако бе възникнала необходимост, щяхме да го направим.
— Не мисля.
— Чуй ме сега. Ако не те убия, ти ще се опиташ да ме спреш да избягам, нали така?
Люк се уплаши, но отвърна сърдито:
— Да, по дяволите!
— Макар да знаеш, че ако ме хванат, ще свърша на електрическия стол.
— Сигурно… да.
— Значи и ти си готов да убиеш приятел.
Люк се смути. Не можеше в края на краищата да се сравнява с Антъни.
— Аз обаче ще те изправя пред съда. Това не е убийство.
— Да, но накрая пак ще бъда мъртъв, нали?
Люк бавно кимна:
— Сигурно.
Антъни вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Люк.
Люк мигновено клекна зад металната маса.
Пистолетът глухо изкашля и веднага след това се чу удар на метал в метал — куршумът се бе ударил в плота на масата. Ламарината, от която бе направена, бе тънка, но бе достатъчна, за да отклони куршума.
Люк се търкулна под масата. Антъни тичешком заобиколи отляво, мъчейки се да намери удобна позиция за стрелба. Клекнал под масата, Люк опря гръб в плота й, хвана двата й крака и се надигна заедно с нея. Засили се напред, понесъл масата на гръб, и я обърна към посоката, откъдето смяташе, че Антъни ще налети. Масата с трясък се стовари на пода.
Но Антъни не се оказа под нея.
Понесен от инерцията на тежката маса, Люк залитна след нея, падна на четири крака и силно удари главата си в един от железните й крака. Превъртя се на една страна и седна, разтърсвайки замаяно глава. После бавно я вдигна и право пред себе си видя открояващата се в светлия правоъгълник на вратата фигура на Антъни, разкрачил крака и насочил в него стиснатия си в двете ръце пистолет. Беше го заобиколил изотзад, избягвайки непохватната му атака, и сега Люк представляваше прекрасна мишена и само секунда го делеше от края на живота му.