После изведнъж звънна ясен глас:
— Антъни! Престани!
Беше Били.
Антъни не помръдна. Люк бавно извърна глава и погледна зад себе си. С червен пуловер, рязко контрастиращ на зелената стена зад нея, и решително стиснати устни Били държеше здраво пистолет и нетрепващата й ръка го бе насочила право в Антъни. Зад нея с разширени от уплаха очи се мерна силуетът на възрастна негърка.
— Хвърли пистолета! — викна Били.
Люк бе почти сигурен, че въпреки това Антъни ще го застреля. Ако бе истински комунист, трябваше да бъде готов да се пожертва. Но с това нямаше да постигне нищо, тъй като чертежите щяха да останат у Били.
Антъни бавно отпусна ръце, но не хвърли пистолета.
— Хвърли го или ще стрелям!
Той пусна кривата си усмивка.
— Не, няма да стреляш — каза той. — Няма да убиеш човек по такъв хладнокръвен начин.
Все още стиснал пистолета с насочена към пода цев, той бавно заотстъпва назад, насочвайки се към отворената врата, водеща към лабораторията. Люк си спомни вратата оттатък, която му се стори, че води навън.
— Стой! — викна Били отново.
— Според теб една ракета не струва човешки живот, пък бил той и на предател — каза Антъни, продължавайки да отстъпва към вратата, която вече беше само на две крачки зад гърба му.
— Не ме предизвиквай! — прокънтя отново гласът й.
Люк бе вперил поглед в нея, питайки се дали ще стреля или не.
Антъни изведнъж рязко се извърна и се шмугна през вратата.
Били не стреля.
Антъни прескочи една от банките и се хвърли към двойната врата. Двете й крила се отвориха с трясък и той изчезна в нощта.
Люк скочи на крака. Били се спусна към него с широко отворени обятия. Той вдигна глава към стенния часовник. Беше десет и двайсет и девет. Имаше на разположение точно една минута, за да предупреди Кейп Канаверал.
Обърна гръб на Били и вдигна телефона.
10.29 вечерта
„Научноизследователските уреди на борда на спътника са проектирани така, че да издържат на ускорение от 100 g.“
В бункера в Кейп Канаверал някой вдигна телефона и Люк каза:
— Обажда се Люк, дайте ми ръководителя на изстрелването.
— Точно в момента той…
— Знам какво прави в момента! Дайте ми го веднага!
Пауза. Някъде отдалеч се чуваше броенето: „Двайсет, деветнайсет, осемнайсет…“.
В слушалката прозвуча друг глас — напрегнат и нетърпелив:
— Уили се обажда. Какво, по дяволите, има сега?
— Някой знае кода за саморазрушение.
— Мамка му! Кой?
— Сигурен съм, че е чужд агент. Ще взривят ракетата. Трябва да отмените изстрелването.
В настъпилото за миг мълчание броенето продължаваше: „Единайсет, десет…“.
— Откъде знаеш? — попита Уили.
— Намерих схемата на свързване на кодираните релета в един плик, адресиран до някакъв човек на име Тео Пакман.
— Това не е никакво доказателство. Не мога да отменя изстрелването заради такива мъгляви основания.
Люк пое дълбоко дъх, чувствайки как го завладява усещането за обреченост.
— Ох, божичко, какво още? Казах ти това, което знам. Ти решавай!
„Пет, четири…“
— По дяволите! — изсъска Уили и рязко повиши глас: — Прекратете броенето!
Люк се тръшна на стола. Беше успял. Вдигна поглед към тревожните лица на Били и Мариголд и каза:
— Отмениха изстрелването.
Били повдигна пуловера си и тикна пистолета в колана на скиорския си клин.
— Уф! — изпъшка Мариголд и като че ли за първи път не успя да намери думи. — Брей!
Все още със слушалка на ухото, Люк чу взрива от недоволни и сърдити възклицания. Обади се друг глас:
— Люк? Полковник Хайд се обажда. Какво става, по дяволите?
— Разбрах какво ме е накарало да хукна като луд за Вашингтон в понеделник. Познаваш ли някой си Тео Пакман?
— Ъ-ъ… да. Май беше журналист на свободна практика. Отразява изстрелването за два европейски вестника.
— Намерих един плик, адресиран до него, в който са чертежите на системата за саморазрушение на нашия „Иксплорър“ и скица със свързването на кодираните релета.
— Исусе Христе! Ами така всеки, който има тия неща, може да взриви ракетата, мамка му!
— Точно затова накарах Уили да отмени изстрелването.