— Слава богу, че си го направил.
— Слушай сега. Трябва да издириш тоя тип Пакман веднага. Пликът бе адресиран до мотел „Вангард“ и сигурно ще го намериш там.
— Ясно.
— Пакман работи с един друг тип. Двоен агент от ЦРУ на име Антъни Каръл. Именно той ме е пресрещнал във Вашингтон и ме е спрял, преди да занеса информацията в Пентагона.
— Предател в ЦРУ? — не повярва Хайд.
— Абсолютно сигурен съм.
— Ще се обадя в ЦРУ и ще им кажа.
— Добре.
Люк затвори. Беше направил всичко по силите си.
Били се обади:
— И сега какво?
— Май ще трябва да отида до Кейп Канаверал. Изстрелването ще бъде отложено за утре вечер по същото време. Искам да бъда там.
— Аз също.
Люк се усмихна.
— Заслужи си го. Спаси ракетата. — Той се изправи и я прегърна.
— Животът ти спасих, глупчо! Мен ако питаш, ракетата може да върви на майната си. Животът ти спасих!
Тя го целуна.
Мариголд дискретно се прокашля.
— Изпуснахте последния самолет от хънтствилското летище — каза тя със служебен тон.
Люк и Били се отдръпнаха неохотно един от друг.
— Следващият полет е на МАТС, който излита от базата в 5.30 — продължи Мариголд. — Или пък можете да хванете влака. Той пътува от Синсинати до Джаксънвил и някъде около един през нощта спира в Чатануга. С тази ваша кола можете да стигнете до Чатануга за два часа.
— Идеята за влака не е лоша — каза Били.
Люк кимна.
— Добре. — Той хвърли поглед към обърнатата маса. — Някой трябва да обясни на охраната откъде са дошли тия дупки от куршуми.
— Утре сутринта ще им кажа — обади се Мариголд. — Няма нужда да висите тук и да отговаряте на въпросите им.
Тримата излязоха навън. Колата на Люк беше на паркинга, а също и наетата от Били, но автомобилът на Антъни бе изчезнал.
Били прегърна Мариголд.
— Благодаря ти — каза й тя. — Беше чудесна.
Мариголд се смути и потърси спасение отново в деловитостта си.
— Искате ли да върна колата ви на „Хърц“?
— Благодаря.
— Хайде, омитайте се тогава и оставете всичко на мен.
Били и Люк се качиха в крайслера и потеглиха. Когато излязоха на магистралата, Били проговори:
— Има един въпрос, по който не сме разговаряли.
— Знам — отвърна Люк. — Кой е изпратил чертежите на Тео Пакман.
— Сигурно е някой вътре в Кейп Канаверал. Някой от учените.
— Точно така.
— Имаш ли представа кой точно?
Люк въздъхна тежко.
— Да.
— Защо тогава не каза на Хайд?
— Защото нямам никакви доказателства, дори мотив. Това е просто интуиция. Но въпреки това съм сигурен.
— Кой е?
С препълнено от мъка сърце Люк тихо произнесе:
— Мисля, че е Елспет.
11 часа вечерта
„С помощта на циклична хистерезисна крива кодерът установява серии параметри, предварително зададени от уредите в спътника.“
Елспет не можеше да повярва. Само няколко секунди преди включването изстрелването бе отменено. Беше толкова близо до успеха. Най-големият триумф в нейния живот бе вече в ръцете й… и изведнъж се изплъзна между пръстите й.
Не бе в бункера — там пускаха само лицата, пряко отговарящи за изстрелването. Беше на плоския покрив на една от административните сгради заедно с малка тълпа помощен персонал и гледаше през бинокъл. Тропическата нощ бе топла, въздухът — влажен и солен. Напрежението бе нараствало с всяка изминала секунда и изведнъж се надигна спонтанен взрив от разочаровани възклицания, а техниците започнаха процедурата по изключване на всички системи. И като последно потвърждение на обхваналия я изведнъж страх — крановата установка бавно се придвижи напред и отново притисна ракетата в стоманената си прегръдка.
На Елспет й стана лошо от яд. Какво, по дяволите, се бе объркало?
Без да каже дума, тя тръгна заедно с останалите и крачейки енергично с дългите си крака, се върна в хангар R. Когато отвори вратата на кабинета си, телефонът звънеше. Тя вдигна слушалката с ядно движение.
— Да?
— Какво стана? — Беше гласът на Антъни.
— Отмениха изстрелването. Не знам защо. А ти?
— Люк намери чертежите. И сигурно им се е обадил.
— Не можа ли да го спреш?
— Бях го взел на мушката… в буквалния смисъл… но влезе Били с пистолет и…