Стомахът на Елспет се сви, като си представи как Антъни държи насочен срещу Люк пистолет. А нещата се усложняваха и от намесата на Били.
— Люк добре ли е?
— Да… и аз също. Обаче на плика е написано името на Тео, забрави ли?
— Ох, мамка му!
— Сигурно вече са тръгнали да го арестуват. Трябва да стигнеш преди тях.
— Чакай малко да помисля… той е на плажа… мога да стигна дотам за десет минути… знам каква кола кара… хъдзън хорнит.
— Тогава какво чакаш?
— Тръгвам — отвърна тя, тресна слушалката и изхвръкна от хангара.
Претича през паркинга и се метна в колата си. Корветът й бе кабрио, но тя го държеше със свален гюрук и плътно затворени прозорци заради комарите. Бързо подкара към портала и когато го наближи, махнаха й да минава — охраната бе строга само при влизане, но не и при излизане. Мина през портала и потегли навън.
Към плажа нямаше асфалтов път. От главното шосе тръгваха няколко тесни черни пътища, виеха се между дюните и водеха на брега. Тя реши да поеме по първия и след това да продължи по плажа на юг. Така нямаше как да не забележи колата на Тео. Елспет надуваше газта, непрестанно гледайки крайпътните храсти, за да не подмине черния път. Наложи се да намали, колкото и да бързаше. После изведнъж пред нея от храстите излезе кола. Последваха я още няколко.
Елспет даде ляв мигач и пак намали. Откъм плажа се задаваха цял керван коли. Зрителите очевидно бяха разбрали, че изстрелването е отложено — явно и те бяха видели крановото устройство да се връща на мястото си — и сега се прибираха у дома.
Тя спря и зачака пролука да се вмъкне. Черният път бе твърде тесен, за да може да се разминат две коли. Отзад се чу сърдит клаксон.
— По дяволите! — изруга тя на глас, загледана в несекващата колона.
Беше започнала да се поти въпреки работещия климатик. Нямаше как да стигне до плажа. Колите се точеха неспирно. Трябваше да измисли нещо друго. Дали да не изчака тук и да го спре, като излиза? Но той можеше да мине от друго място. Какво ли ще прави Тео, след като си тръгне от плажа? Май беше най-добре да отиде до мотела му и да чака там.
Тя изгаси мигача и продължи нататък, носейки се като фурия в нощта. Запита се дали полковник Хайд и охраната вече не чакат пред мотел „Вангард“. Преди това може да са се обадили и на ФБР. Знаеше, че им трябва постановление за задържане, за да арестуват Тео, макар че, най-общо казано, органите на закона си имаха начини да заобикалят такива пречки. Каквото и да е станало, трябваха им няколко минути, за да се съберат. Имаше шанс да ги изпревари, ако побърза.
„Вангард“ бе разположен на къса ивица земя, успоредна на плажа и намираща се между една бензиностанция и някакъв магазин. Пред мотела бе построен обширен паркинг. Нямаше никакъв признак за присъствието на полиция или военни — бе пристигнала навреме. Обаче и колата на Тео я нямаше. Елспет паркира близо до администрацията, откъдето можеше да наблюдава целия паркинг, и изгаси двигателя.
Не й се наложи да чака дълго. Няколко минути по-късно жълто-кафявият хъдзън хорнит се вмъкна в паркинга. Тео паркира колата в един правоъгълник, очертан в другия край на паркинга, близо до пътя, и слезе от колата — нисичък мъж с оредяваща коса, обул къси панталони и тениска.
Елспет излезе от колата. Отвори уста да го повика, но в същия миг в паркинга влязоха две полицейски коли.
Тя замръзна на мястото си.
Колите бяха от окръжното полицейско управление на окръг Кокоу. Движеха се бързо и експедитивно, но без включени буркани и сирени. Подир тях се носеха още две необозначени коли. И четирите спряха до входа на паркинга, а едната дори го прегради така, че от него никой вече не можеше да излезе.
В първия момент Тео не ги видя и със спокойна крачка тръгна към Елспет и администрацията.
Тя изведнъж разбра какво трябва да направи. Но за това се искаха здрави нерви. Успокой се, каза си тя, пое дълбоко дъх и се запъти към Тео. След няколко крачки той я позна и каза високо:
— Какво стана, по дяволите? Защо отмениха изстрелването?
Без да си дава труд да му отговаря, Елспет протегна ръка и каза с нисък глас:
— Дай ми ключовете от колата си.
— Защо?
— Обърни се.
Той хвърли поглед през рамо и видя полицейските коли.
— Мамка му, какво искат пък тия сега? — попита Тео с треперещ глас.
— Теб. Спокойно. Дай ми ключовете.
Той ги пусна в отворената й длан.
— Продължавай да вървиш. Багажникът на моята кола не е заключен. Влез вътре.