Слезе от автобуса на третата спирка заедно с още двама-трима пътници. После се спря и огледа улицата. Нямаше никакви таксита и никакви мъже със зелени шлифери. Докато се колебаеше, забеляза, че един от пътниците, слязъл заедно с него, се спря пред един магазин и започна да рови из джобовете си. Загледан в него, Люк го видя как пали цигара и дръпва от нея с удовлетворено изражение.
Беше висок мъж със сиво бомбе.
Люк изведнъж разбра, че го е виждал и преди това.
7 часа сутринта
„Площадката за изстрелване представлява проста маса с четири крака с дупка в средата, през която минава реактивната струя. Един конусообразен дефлектор в средата отдолу разпръсква реактивната струя хоризонтално.“
Антъни Каръл караше петгодишния кадилак, собственост на майка му, по Конститюшън Авеню. Беше го взел ужким за малко преди година, за да отиде до Вашингтон, но така и не го върна. Майка му сигурно вече си беше купила нова кола.
Спря на паркинга пред съоръжение Q на Алфабет Роу — редица приличащи на бараки постройки, издигнати набързо по време на войната в парка близо до Линкълн Мемориъл. Дума да няма — дразнеха погледа, но той обичаше това място, тъй като по-голямата част от войната бе прекарал тук, работейки за OSS, предшественика на ЦРУ. Бяха славни времена, когато тази служба за сигурност можеше да прави, кажи-речи, всичко, без да се отчита пред никого, освен пред президента.
ЦРУ беше най-бързо растящият бюрократичен апарат във Вашингтон и в момента от другата страна на Потомак, в Лангли, Вирджиния, строяха огромна, струваща десетки милиони долари централа. Когато я завършеха, Алфабет Роу щеше да бъде разрушен.
Антъни се бе борил с всички сили срещу решението за строеж в Лангли, и то не само защото със съоръжение Q го свързваха приятни спомени. В момента ЦРУ имаше офиси в трийсет и една сгради в централния квартал „Фоги Ботъм“. И точно така трябва да е, бе доказвал разгорещено Антъни. След като офисите му са разпръснати из целия град и са смесени с офиси на други правителствени институции, за един чуждестранен агент ще е много трудно да прецени размера и силата на Управлението. Обаче преместим ли се в Лангли, всеки ще може да пресметне приблизително броя на хората, работещи вътре, че дори и бюджета.
Беше изгубил този спор. Отговорните господа бяха решили да управляват ЦРУ с по-здрава ръка. Антъни вярваше, че поверителната работа е за луди глави и авантюристи. Поне така беше по време на войната. Обаче сега в Управлението доминираха бюрократи и счетоводители.
На паркинга той имаше запазено място, обозначено: „Началник техническа служба“, но не му обърна внимание и паркира пред входната врата. Вдигайки поглед към грозната постройка, Антъни се запита дали разрушаването й няма да отбележи края на цяла една епоха. Напоследък губеше все повече и повече битки с тези бюрократи. Все още обаче беше могъща фигура в Управлението. „Техническа служба“ беше евфемистичното наименование на отдела, отговарящ за влизане с взлом, поставяне на подслушвателни устройства в телефоните, опити с медикаменти и други подобни незаконни дейности. Наричаха го отдел „Кални номера“. Постът на Антъни бе основан на личното му досие на герой от войната, както и на няколко успешни преврата след нея. Някои хора обаче искаха да превърнат ЦРУ в онова, което хората си представяха, че е — най-обикновена организация за събиране на информация.
Само през трупа ми, помисли си той.
Но имаше и врагове — по-високостоящи от него служители, обидени от безцеремонните му маниери, слаби и некадърни агенти, на чието издигане той се бе противопоставял, бюрократи, които не одобряваха идеята една правителствена институция да провежда секретни операции. Бяха готови да го съсипят при първата му грешка.
А днес вратът му бе застрашен от брадвата повече от всякога.
Влизайки в сградата, той нарочно изхвърли всички тези притеснения от главата си и се съсредоточи върху проблема на деня — доктор Клод Лукас, известен под името Люк, най-опасния човек в Америка, човекът, застрашаващ всичко онова, на което Антъни бе посветил живота си.
Беше стоял в кабинета си до късно през нощта и си бе отишъл до вкъщи само за да се избръсне и да си смени ризата. Затова сега пазачът във фоайето го погледна изненадано и каза:
— Добро утро, господин Каръл. Много рано се връщате.