По коридора към нея обаче се приближаваше още някой. Прозвуча несигурен глас, от който сърцето й спря:
— Елспет?
Беше Люк.
8.30 вечерта
„Информацията от многобройните датчици на спътника се предава по радиото посредством музикален тон. Всеки датчик излъчва тонове с различна честота, за да могат при получаването им гласовете да се отделят един от друг по електронен път.“
През цялото време Люк се бе страхувал най-много именно от този момент.
Беше оставил Били в мотел „Старлайт“. Искаше й се да се регистрира, да се поосвежи малко, да хване такси и да стигне навреме до комплекса, за да гледа изстрелването. А Люк бе отишъл направо в бункера, където му казаха, че изстрелването е насрочено за 10.45 същата вечер. Уили Фредериксън му разказа за мерките, взети от екипа срещу саботаж. Обаче Люк пак не се чувстваше сигурен. Искаше му се Тео Пакман да е арестуван, а и не знаеше къде е Антъни. Но тъй или иначе, никой от тях не можеше да направи нищо, щом не знаеше кода. А новите релета са на безопасно място в сейфа, бе му казал Уили.
Безпокойството му щеше да намалее, след като се видеше с Елспет. Не бе споделил с никого, че я подозира — отчасти защото не можеше да понесе тази мисъл и отчасти защото нямаше доказателства. Но след като я погледнеше в очите и я помолеше да му каже истината, щеше да разбере.
С натежало от болка сърце той се качи по стълбите в хангар R. С Елспет трябваше да си поговорят за измамата й, а той трябваше да й признае за изневярата си. Питаше се кое от двете бе по-лошо.
Малко преди да стигне горния коридор, той се размина с някакъв мъж с пагони на полковник, който се обърна към него, без да се спира:
— Хей, Люк, радвам се, че се върна. Ще се видим в бункера.
Люк кимна и пристъпил по коридора, видя висока червенокоса жена с тревожно изражение да се появява на вратата на един от офисите. Застанало в рамката на вратата, стройното й тяло издаваше вътрешно напрежение, докато погледът й се плъзна покрай него към вече празното стълбище. Бе по-красива, отколкото на сватбената снимка. От бледото й лице струеше мека светлина като от гладката повърхност на езеро в ранна утрин. Сърцето му се преобърна от внезапно залялата го гореща вълна на нежното чувство, което явно изпитваше все още към нея.
Той я извика по име и тя фокусира погледа си върху него.
— Люк!
Жената бързо се завтече към него. Зарадваната усмивка издаваше неподправено задоволство от срещата, но в очите й той видя страх. Тя обви врата му с ръце и го целуна по устата. Не трябваше да изразява изненада — в края на краищата тя му бе жена, а той бе отсъствал цяла седмица. Прегръдката в такъв случай бе най-естественото нещо на света. Елспет нямаше представа, че той я подозира, затова продължаваше да се държи като нормална съпруга.
Той прекъсна целувката и се освободи от прегръдката й. Тя сви вежди учудено и впери изучаващ поглед в него, мъчейки се да разгадае лицето му.
— Какво има? — попита го. После изведнъж подуши с нос и гняв разкриви лицето й. — Кучи син такъв, целият миришеш на секс! — Отблъсна го. — Чукал си Били Джоузефсън, копеле такова! — Минаващият в този момент край тях учен стреснато ги изгледа, смаян от такъв език, но тя не му обърна внимание. — Чукал си я във влака, нали?
Той не знаеше какво да каже. Нейната измама бе далеч по-лоша от неговата, но въпреки това изпитваше срам от постъпката си. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи като оправдание, а той мразеше да се оправдава. Оправданията правеха мъжа жалък. Затова не каза нищо.
Последвалата промяна у нея бе също така бърза.
— Нямам време да се занимавам с това сега — каза тя и огледа коридора в двете посоки с нетърпелив поглед.
Подозрението у Люк отново се надигна.
— Какво е това, което е по-важно от този разговор?
— Работата ми!
— Не се безпокой за това.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Трябва да вървя. Ще говорим за това по-късно.
— Нищо подобно — каза той твърдо.
Тонът му й направи впечатление.
— Какво значи това „нищо подобно“?
— Когато минах през къщи, отворих едно писмо, адресирано до теб. — Той го измъкна от джоба на сакото си и й го подаде. — От една лекарка от Атланта е.
Кръвта се отдръпна от лицето й. С трескави движения извади листа от плика и зачете.
— О, божичко! — разнесе се съкрушеният й шепот.