Приближи се до вратата на офиса, ослуша се за миг, отключи и отвори.
Право пред нея бе застанал Хари Лейн и я гледаше.
— О! — стресна се тя.
Той присви вежди.
— Ти какво правиш вътре?
— О, нищо — измънка тя със слаб гласец и се опита да го заобиколи.
Хари обаче я стисна за лакътя.
— Като е нищо, защо си заключила вратата?
Здравата хватка, от която ръката я заболя, ядоса Елспет и тя изостави виновния си глас.
— Пусни ръката ми, безмозъчен мечок такъв, или ще ти издера очите.
Той се дръпна стреснато назад и я пусна, но каза:
— Искам да знам какво правеше вътре.
Осенена от внезапно хрумване, тя изсъска на една педя от носа му:
— Трябваше да си оправя жартиерите, а тоалетната бе заета, така че се наложи да вляза в офиса на Бил в негово отсъствие. Сигурна съм, че не би имал нищо против. Ясно ли ти е сега?
— О! — Лицето на Хари придоби глупаво изражение. — И аз мисля, че не би имал нищо против.
Елспет омекна.
— Знам, че трябва да бъдем бдителни, но нямаше защо да насиняваш ръката ми за това.
— Да… Извинявай.
Тя го заобиколи и се отдалечи, дишайки тежко. Влезе в офиса си и завари Люк с мрачно лице на мястото, където го бе оставила.
— Готова съм — обърна се към него тя.
Той се изправи.
— След като излезеш оттук, отиваш право в мотела — каза й той. Гласът му бе рязък и делови, но по изражението на лицето му личеше, че го преживява много тежко.
— Да — каза просто тя.
— Утре сутринта отиваш до Маями и хващаш първия самолет, излитащ за Европа.
— Да.
Той кимна, доволен, че не чува възражения. Двамата слязоха по стълбите, потопиха се в топлата нощ и се приближиха към колата й. Елспет отвори дясната врата и точно в този момент Люк се обади:
— Дай си пропуска.
Тя отвори чантичката си и едва не изпадна в паника. Релетата бяха най-отгоре и просто бодяха очите. Обаче Люк не ги забеляза. Погледът му бе дискретно насочен встрани — възпитанието не му позволяваше да наднича в дамска чантичка. Елспет изрови пропуска си за Кейп Канаверал, даде му го и побърза да щракне закопчалката на чантичката.
Той го сложи в джоба си и каза:
— Ще карам след теб до портала.
Елспет разбра, че чува гласа му за последен път. Не можеше да говори. Вмъкна се в колата и затръшна вратата. Преглътна сълзите си с огромно усилие и подкара. Светлините на джипа на Люк блеснаха отзад в огледалото й. На минаване покрай площадката за изстрелване тя видя крановата установка бавно да се отдръпва назад по релсите, готова да пусне ракетата от прегръдките си. Огромната бяла ракета щръкна самотно, окъпана от ярката светлина на прожекторите. Изглеждаше толкова крехка и нестабилна без железата около нея, сякаш бе изправен като по чудо стълб, който всеки минувач можеше да блъсне с рамо и да го събори.
Елспет погледна часовника си. Беше десет без една минута. Оставаха й още четирийсет и шест минути.
Тя излезе от базата, без да спира на портала, фаровете на Люк изостанаха назад и накрая изчезнаха зад последния завой.
— Довиждане, любов моя — каза Елспет на глас и се разплака неудържимо.
Карайки по крайбрежния път, тя плачеше, без да се сдържа — сълзите течаха като река по бузите й, а тялото й се разтърсваше от хлиповете и стоновете, надигащи се дълбоко от гърдите й. Светлините от другите коли минаваха покрай нея като замъглени сияния. Малко остана да пропусне черния път. Видя го в последния момент, натисна спирачките силно и колата й поднесе задница в насрещното движение. Идващото отсреща такси също натресе здраво спирачки и отчаяно въртейки волана, шофьорът му се размина на косъм от задницата на корвета й. Пищейки възмутено с клаксона, то изчезна нататък в нощта.
Колата й се раздруса в неравностите на черния път и с бясно биещо от стреса сърце, Елспет спря. Малко остана да провали всичко.
Бавно избърса лицето си с ръкав и подкара, този път съвсем бавно, към плажа.
След като изпрати Елспет, Люк остана на портала в джипа, очаквайки Били да пристигне. Не му достигаше дъх, чувстваше се замаян, сякаш се бе блъснал челно в бетонна стена и сега лежеше на земята и се опитваше да разбере какво е станало. Елспет бе признала всичко. От двайсет и четири часа бе убеден, че тя работи за Съветска Русия, но въпреки това изпадна в шок, като разбра, че е прав. Естествено шпиони имаше, всеки знаеше това — Етел и Юлиус Розенберг бяха отишли на електрическия стол за шпионаж — но да го прочетеш във вестниците бе едно, а да го преживееш наистина — съвсем друго. Та той е бил женен за чужд агент цеди четири години! Трудно му бе да смели истината.