Били пристигна с такси в десет и петнайсет. Люк се подписа в книгата срещу нейното име, после двамата се качиха в джипа и тръгнаха към бункера.
— Елспет си тръгна — каза той.
— Да, мисля, че я видях — отвърна Били. — В един бял корвет, нали?
— Да, точно тя е била.
— Таксито едва не се блъсна в нея. Спря напряко на пътя точно пред нас. Видях лицето й в светлината на фаровете. Разминахме се на косъм.
Люк се намръщи учудено.
— Защо пък е спряла пред вас?
— Ами защото отби от пътя.
— Да, но тя ми каза, че отива право в мотела.
Били поклати глава.
— Не. Подкара към плажа.
— Към плажа ли?
— Пое по един от черните пътища между дюните.
— По дяволите! — извика Люк и обърна джипа.
Елспет караше бавно по плажа, внимателно оглеждайки групичките хора, събрали се да наблюдават изстрелването. Видеше ли жени и деца, бързо преместваше поглед по-нататък. Но имаше и само мъжки групи, събрали се около колите си по къси ръкави, с бинокли в ръцете и наслагани по капаците на колите чаши кафе или кутии бира. Елспет ги оглеждаше внимателно, мъчейки се да открие четиригодишния мъркюри монтерей. Антъни й бе казал, че е зелен, но беше доста тъмно, за да може да различава цветове.
Започна да търси от мястото най-близо до базата, но Антъни и Тео не бяха там и тя реши, че двамата са потърсили по-уединено кътче. Опасявайки се да не ги изтърве в тъмното, тя караше бавно на юг.
Най-сетне погледът й се спря на висок мъж със старомодни тиранти, облегнал се на кола в някакъв светъл цвят, насочил бинокъла към светлините на Кейп Канаверал. Тя спря, изскочи от колата и подвикна:
— Антъни!
Мъжът свали бинокъла от очите си и се обърна към нея. Не беше Антъни.
— Извинете — каза тя, качи се в колата и отново подкара.
Вдигна ръка и погледна часовника. Беше десет и половина. Нямаше почти никакво време. Релетата бяха в нея, всичко бе готово, оставаше само да намери двамата мъже на плажа.
Групичките постепенно се разредиха и празнините между тях вече бяха някъде около стотина метра. Елспет усили малко скоростта. Приближи до една кола, която й се стори, че съвпада с описанието, дадено й от Антъни, но в нея като че ли нямаше никой. Тя отмина нататък, но точно в този момент колата отзад свирна. Елспет спря и извърна глава. От колата бе излязъл човек и махаше с ръка. Беше Антъни.
— Слава богу! — въздъхна тя с облекчение, даде назад и изскочи от колата. — Резервните релета са у мен.
Тео излезе от колата и отвори багажника.
— Давай ги тук! — напрегнато проговори той. — По-бързо, за бога!
10.48 вечерта
„Предстартовото броене стига до нула.
В бункера ръководителят на изстрелването казва: «Команда запалване!». Човек от екипа му изтегля един метален пръстен и го завърта. По този начин запалва двигателите на ракетата.
Клапаните се отварят, за да дадат път на горивото. Отдушникът на течния кислород се затваря и парцалите бяла пара около ракетата внезапно изчезват.
Ръководителят отново се обажда: «Горивни резервоари под налягане!».
През следващите единайсет секунди нищо не се случва.“
Джипът цепеше през пясъка, криввайки насам-натам, за да избегне събраните по плажа групи. Без да обръща внимание на възмутените възгласи на хората, засипани от пясъка на гумите му, Люк напрегнато оглеждаше колите. Застанала права до него, хванала се здраво за предното стъкло, Били правеше същото.
— Гледай за бял корвет! — викна той високо, за да го чуе през целия този шум.
Тя кимна.
— Би трябвало да я открием лесно.
— Аха — закима на свой ред Люк. — Тогава къде е, по дяволите?
От ракетата пада и последният маркуч, свързващ я с установката за изстрелване. Секунда след това работното гориво пламва и двигателят на първата степен се събужда с оглушителен рев. От долния край на ракетата бликва огромен огнен език и тягата започва да набира мощ.
Антъни напрегнато се обади:
— За бога, Тео, побързай!
— Млъквай! — скастри го Елспет.
Двамата се бяха надвесили над багажника на зеления мъркюри и напрегнато следяха пръстите на Тео, танцуващи по радиопредавателя. В момента той свързваше игличките на релето, дадено му от Елспет, по същия начин, както това бе направено на другото реле.