— Сънувах едно птиченце, което ми прошепна в ухото: „Я да се връщаш бързо на работа, мързел такъв“. Добро утро.
Пазачът се засмя.
— Господин Максел е в кабинета ви, сър.
Антъни се намръщи. Пит Максел трябваше да бъде с Люк: Да не би да е станало нещо?
Той изтича нагоре по стълбите.
Пит седеше на стола срещу бюрото на Антъни, все още облечен в парцали и с мръсотия по лицето, полузакриваща червения му белег по рождение. Видял Антъни да влиза, той скочи като ужилен и го загледа с виновен израз на лицето.
— Какво стана? — попита го Антъни.
— Люк реши, че иска да остане сам.
Антъни бе предвидил това.
— Кой го пое?
— Саймънс го държи под око. Бетс му помага.
Антъни кимна замислено. Люк се бе отървал от един агент, можеше да се отърве и от втори.
— А паметта му?
— Изчезнала е напълно.
Антъни свали палтото си и седна зад бюрото си. Люк създаваше проблеми, но той бе очаквал това от него и се бе подготвил.
Впери поглед в мъжа срещу себе си. Пит беше добър агент, кадърен и внимателен, но неопитен. Затова пък му бе фанатично предан. Всички млади агенти знаеха, че Антъни лично бе организирал политическо убийство — в Алжир, на Бъдни вечер 1942 година, бе премахнат лидерът на френското правителство на Виши, адмирал Дарлан. Агентите на ЦРУ убиваха хора, но не често, и всички се отнасяха към Антъни със страхопочитание. Обаче Пит му бе задължен за една много специална услуга. В молбата си за започване на работа в Управлението той бе излъгал, заявявайки, че никога не е имал проблеми със закона, но по-късно Антъни откри, че докато е следвал в Сан Франциско, е бил глобен за отношения с проститутка. Можеха да го уволнят начаса за това, но той запази тайната и Пит му беше безкрайно благодарен.
Сега агентът седеше с виновно наведена глава — беше подвел Антъни.
— Няма страшно — успокои го той с бащински тон. — Само ми опиши как точно стана.
С благодарно изражение на лицето Пит отново седна.
— Събуди се полудял — започна той. — Крещеше като луд: „Кой съм“ и други такива. Успокоих го… но допуснах грешка. Нарекох го Люк.
Антъни бе възложил на Пит да го наблюдава, но да не му дава никаква информация.
— Няма значение. Това не е истинското му име.
— После той ме попита кой съм и аз му казах: „Аз съм Пит“. Просто се изпуснах, без да искам. Така страшно крещеше, че трябваше някак си да го успокоя.
Пит изглеждаше смазан, докато признаваше грешките си, но Антъни махна великодушно с ръка.
— Няма значение, карай нататък.
— Заведох го в църквата точно както бяхме планирали. Но той почна да задава много точни въпроси. Попита пастора дали го е виждал по-рано.
Антъни кимна.
— Няма какво да се изненадваме. По време на войната беше най-добрият ни агент. Може да е изгубил паметта си, но не и инстинкта.
Разтърка лицето си с длани да прогони обхваналата го умора.
— Опитах се да избегна въпросите му, свързани с миналото. Обаче ми се стори, че той се досети какво правя… После ми каза, че иска да остане сам.
— А нещо друго да е научил? Нещо, което евентуално би го отвело до истината?
— Не. Прочете една статия във вестника за космическата програма, но ми се стори, че това не му направи никакво впечатление.
— Друг някой да е забелязал нещо странно с него?
— Пасторът се изненада, че Люк реши кръстословицата. А по-голямата част от скитниците не могат дори да четат.
Щеше да е трудно, но не и непоправимо — точно както бе очаквал Антъни.
— А къде е Люк сега?
— Не знам, сър. Стив ще се обади веднага щом има възможност.
— Когато се обади, върни се и се присъедини към него. Каквото и да става, Люк не бива да ни се изплъзва.
— Окей.
Белият телефон на бюрото иззвъня — директната му линия. Той впери поглед в него. Много малко хора знаеха този номер.
Антъни вдигна слушалката.
— Аз съм — чу се гласът на Елспет. — Какво става?
— Спокойно — отвърна той. — Всичко е наред.
7.30 сутринта
„Ракетата е висока точно 20 метра и 57 сантиметра — по-висока от къща — и тежи 32 000 килограма, като по-голямата част от това тегло се пада на горивото. Самият спътник е дълъг само седемдесет сантиметра и тежи девет килограма.“
Сянката последва Люк по Осма улица.
Вече бе съвсем светло и макар улицата да гъмжеше от хора, Люк с лекота държеше сивото бомбе под око, наблюдавайки го как се мярка между главите на хората по тротоарите. Обаче, след като пресече Пенсилвания Авеню, сянката изчезна от погледа му. Люк отново се запита дали не си въобразява разни неща. Беше се събудил в някакъв объркан свят, в който май всичко бе възможно. Може би само си бе мислил, че го преследват. Но всъщност сам не си вярваше и едва минутка след това забеляза Зеления шлифер да излиза от една сладкарница.