Запита се откъде знае това. Нямаше обаче време за чудене.
От форда слезе мъж в тъмно палто, взе куфара си от багажника, заключи колата и се отправи към гарата.
Колко време щеше да отсъства? Възможно бе да си има някаква работа на гарата, да я свърши бързо и да се върне само след няколко минути. В такъв случай щеше веднага да се обади на полицията, че колата му е открадната. И тогава Люк щеше да се изложи на риска да бъде спрян и арестуван. Лошо. Трябваше първо да разбере къде отива мъжът.
Последва го и двамата влязоха в гарата на десетина метра един от друг.
Огромната зала, която тази сутрин му се бе сторила като изоставен храм, сега вреше и кипеше. Въпреки това той се усещаше изложен на показ. Всички около него бяха облечени прилично. Повечето отклоняваха погледи от него, но имаше и такива, които го гледаха с презрение и отвращение. Дойде му наум, че може да се натъкне на служителя, който ги бе изхвърлил тази сутрин. Оня щеше да вдигне шум. Нямаше начин да не си го спомни.
Собственикът на форда се нареди на опашката пред гишето за билети. Без да вдига поглед от земята, надявайки се да не го забележат, Люк се нареди зад него.
Опашката бързо се придвижваше напред и скоро обектът му застана пред гишето.
— Филаделфия, двупосочен, с връщане днес — каза той.
На Люк повече не му трябваше. Филаделфия бе на часове път оттук. Мъжът щеше да отсъства от Вашингтон цял ден. И значи няма да има кой да се оплаче, че колата му е открадната. Люк можеше да я използва чак до вечерта.
Излезе от опашката, забързано се отправи към входа и изпита облекчение, когато се намери навън. Дори и скитниците можеха да се движат по улиците. Но не и по гарите. Пое по Масачузетс Авеню и скоро стигна до форда. За да спести време, щеше да го отключи сега.
Огледа се. Непрекъснато минаваха коли и пешеходци. Проблемът бе в това, че приличаше на престъпник. Но ако пък чакаше наоколо да няма никой, можеше да виси тук цял ден. Просто трябваше да пипа бързо.
Слезе на платното, заобиколи колата и застана до шофьорската врата. Притискайки силно длани към стъклото, той натисна надолу. Никакъв резултат. Устата му пресъхна. Огледа се бързо — никой не му обръщаше внимание. Надигна се на пръсти, за да добави и тежестта на тялото си, и отново натисна. Този път стъклото бавно и неохотно се плъзна надолу.
Люк протегна ръка през пролуката и отключи вратата. После я отвори, вдигна стъклото и отново я затвори. Сега вече бе готов да се измъкне по най-бързия начин.
Поколеба се дали да не запали колата сега и да я остави да работи на място, но така можеше да привлече вниманието на някой полицейски патрул или дори на някой по-любопитен минувач. Затова бе по-добре да я остави отключена.
Върна се и влезе в гарата. Най-много се страхуваше да не го види някой гаров служител. Не бе необходимо да е онзи, с когото се сдърпаха сутринта — всеки служител можеше да го изхвърли оттук със същата лекота, с която би се навел и би изхвърлил в кошчето паднала хартийка. Положи всички усилия, за да не бие на очи. Вървеше нито бавно, нито бързо, гледаше да е близо до стена, когато това бе възможно, не пресичаше пътя на никого и нито веднъж не вдигна поглед към хората.
Най-лесно бе да открадне куфар непосредствено след пристигане на голям и пълен с пътници влак, когато пероните щяха да гъмжат от бързащи хора. Той вдигна поглед към информационното табло. След дванайсет минути щеше да пристигне експрес от Ню Йорк. Прекрасно!
Докато гледаше таблото, за да провери на кой коловоз пристига експресът, косъмчетата на врата му изведнъж настръхнаха.
Огледа се. Трябва да бе видял нещо с крайчеца на окото си, нещо, което бе задействало инстинкта му за предстояща опасност. Но какво? Сърцето му заби бързо. От какво толкова се уплаши?
Мъчейки се да не се набива на очи, той се отдръпна от таблото и застана пред щанда за вестници, оглеждайки изложените всекидневници. Заглавията им се набиха в очите му.
„Армейската ракета скоро ще бъде изстреляна“
„Спипан убиец на 10 души“
„Дълес уверява багдадската група“
„Последен шанс на Кейп Канаверал“
След няколко секунди хвърли поглед през рамо. По перона бързаха двайсетина души, слизащи или качващи се по влаковете. Друга, много по-голяма част, седяха на дървените пейки и търпеливо чакаха — явно роднини или шофьори, дошли да посрещнат експреса от Ню Йорк. Един собственик на ресторант бе застанал на вратата на заведението си с надеждата да хване някой изгладнял клиент. По-нататък се бе събрала групичка от петима носачи, лениво оглеждащи пътниците с цигара в уста…