И двама агенти.
Беше абсолютно сигурен, че са такива. И двамата бяха млади, спретнато облечени в палта и шапки, с прилежно лъснати обувки. Но ги издаваше не толкова външността, колкото държането им. И двамата бяха нащрек, претърсваха пероните с погледи, взираха се в лицата на хората, с които се разминаваха, и погледите им шареха навсякъде, с изключение на… информационното табло. Последното нещо, което ги интересуваше, бе разписанието на влаковете, тъй като не се канеха да пътуват за никъде.
За миг изпита изкушение да се приближи и да ги заговори. Замисляйки се по-сериозно върху това, той си даде сметка, че изпитва остра нужда от най-обикновен контакт с хора, които го познават. Копнееше да чуе някой да подвикне: „Здрасти, Люк, как си? Радвам се да те видя!“.
Но тези двамата сигурно щяха да кажат: „Ние сме агенти от ФБР и вие сте арестуван“. Това би било едва ли не облекчение, помисли си Люк. Инстинктът обаче го спря. Нека се запита първо, след като не желаят да му сторят нищо лошо, защо го следяха така, че искаха да останат незабелязани?
Той се извърна с гръб и се отдалечи, стараейки се да върви така, че щандът за вестници да остане между тях и него. Стигнал до сянката на арката, погледна крадешком назад. Двамата тъкмо пресичаха един от пероните, насочвайки се от изток на запад.
Кои, по дяволите, бяха тия?
Излезе от гарата, направи една обиколка на площадката отпред и отново влезе в огромната зала. Тъкмо навреме, за да види гърбовете на двамата агенти, отправили се към западния изход.
Люк хвърли поглед към часовника. Бяха минали десет минути. Нюйоркският експрес трябваше да пристигне след две минути. Той се отправи към съответния коловоз, мъчейки се да се слее с тълпата.
Докато пътниците слизаха, Люк бе обхванат от студено спокойствие и заразглежда пристигащите с повишено внимание. Беше сряда, средата на седмицата, така че имаше много бизнесмени и военни в униформи, но също и малко туристи, само тук-там се мяркаха жени и деца. Оглеждайки внимателно тълпата, Люк търсеше някой с ръст и телосложение, близки до неговите.
Пътниците започнаха да излизат от отворените врати и посрещачите се насочиха към тях и около вратите се оформи тълпа мъчещи се да си пробият път напред хора. Люк видя млад човек горе-долу с неговите размери, облечен в плътно вълнено палто и кепе, но в чантата му, метната небрежно на гърба, вероятно нямаше резервни дрехи. Пропусна също така и възрастния мъж, висок колкото него, но твърде слаб. Видя още един мъж точно като него, но в ръцете му имаше само дипломатическо куфарче.
До този момент бяха минали сигурно най-малко стотина пътници, но отзад напираха още много. Залата постепенно се изпълваше с нетърпеливо опитващи се да излязат навън хора. Точно в този момент Люк засече човека, който му трябваше. Беше на възраст колкото него, със същия ръст и телосложение. Сивото му палто бе разкопчано и отдолу се виждаше спортно сако и фланелен панталон, което предполагаше, че в кожения куфар в ръката му бе прилежно сгънат и бизнес костюмът му. Лицето му бе тревожно и вървеше бързо, като че ли закъсняваше за среща.
Люк се гмурна сред множеството и помагайки си с лакти, скоро се оказа точно зад гърба на избрания от него обект. Тълпата се бе сгъстила още повече и напредваше бавно, с чести спирания. После изведнъж се поразреди и мъжът бързо навлезе в празното пространство. И тъкмо в този момент Люк го препъна. Избрал точния момент, той протегна крак и силно чукна освободилото се от тежестта на тялото стъпало на мъжа в другото и едновременно с това го блъсна силно в гърба.
Човекът извика и залитна напред. За да се подпре на земята обаче, му трябваха и двете ръце. И дипломатическото куфарче, и големият куфар хвръкнаха на земята. Мъжът се блъсна в гърба на жената пред него, която също нададе изненадан вик и се просна на земята. Човекът падна на четири крака и шапката му се търколи по мраморния под.
Наоколо се събраха хора и се опитаха да помогнат.
Люк спокойно вдигна куфара от земята и бързо се отдалечи, насочвайки се към най-близкия изход. Не се оглеждаше назад, но напрягаше слух да чуе дали някой не вика по него и не кара околните да го задържат. Ако чуеше нещо подобно, веднага щеше да хукне да бяга — нямаше намерение да се разделя с куфара така лесно и му се струваше, че би могъл с лекота да избяга от повечето хора там, макар и с багаж в ръце. Крачейки бързо, Люк чувстваше гърба си като мишена.