Стигнал до изхода, той хвърли бърз поглед през рамо. Хората продължаваха да се тълпят около същото място. Не се виждаха нито мъжът, когото бе спънал, нито жената, неволно блъсната от него. Обаче някакъв висок мъж с властен вид внимателно претърсваше с поглед перона, сякаш търсеше нещо. И главата му изведнъж се извърна към Люк.
В същия миг Люк излезе навън.
Стъпил на тротоара, той забърза по Масачузетс Авеню. Минутка по-късно стигна до фиестата. Автоматично, без да мисли, се запъти към багажника, за да хвърли куфара вътре, но той бе заключен. Спомни си, че видя как собственикът на колата го заключва. Вдигна глава и се извърна към гарата. Високият мъж тичаше през кръговото движение отпред и изчаквайки и заобикаляйки потока, се носеше право към Люк. Той пък кой беше — цивилно ченге? Детектив? Някой любопитко?
Люк бързо се приближи към вратата на шофьора, отвори я и хвърли куфара на задната седалка. Седна зад волана и затвори вратата. После бръкна под таблото и намери жичките, стигащи до контакта от двете му страни. Измъкна ги от клемите и ги допря една до друга. Нищо не се случи. Въпреки студа, по челото му плъзна струйка пот. Защо това чудо не ще да пали? Отговорът веднага се появи в главата му — вероятно бе сбъркал жичките. Той отново заопипва с ръка под таблото. Отдясно на контакта напипа още една жичка. Измъкна я бързо и я допря до тази отляво.
Двигателят запали.
Той натисна газта и колата изрева. После включи на скорост, освободи ръчната спирачка, даде мигач и тръгна. Колата бе насочена към гарата, затова Люк направи обратен завой. После отново натисна газта.
По устните му пробяга усмивка. Освен ако не изкараше адски лош късмет, бе вече притежател на чисто нов кат дрехи. Изпита чувството, че поема контрол над живота си.
Сега трябваше да намери къде да се изкъпе и избръсне.
12 часа, обед
„Втората степен се състои от единайсет «сержантчета», монтирани пръстеновидно около главното тяло. Третата степен е снабдена с три такива двигателчета, хванати заедно с три напречни дъги. На върха на третата степен е четвъртата, състояща се само от една ракета, а на носа й, най-отгоре, е самият спътник.“
Предстартовото броене показваше X минус 630 минути и Кейп Канаверал вреше и кипеше.
Ракетните специалисти бяха еднакви навсякъде — проектираха оръжия, щом правителството поискаше, но това, за което мечтаеха, бе Космосът. Екипът на „Иксплорър“ бе построил и изстрелял много ракети, но тази бе първата, която щеше да се отскубне от земното притегляне и да полети отвъд атмосферата. За по-голямата част от екипа това щеше да бъде сбъдване на цял живот жадувана мечта. Елспет се чувстваше точно по този начин.
Тяхната група бе разположена в хангар D и хангар R, които бяха един до друг. Учените бяха стигнали до извода, че стандартният хангар за самолети върши чудесна работа и за ракети — разполагаше с обширно централно пространство, където можеха да преглеждат ракетата от всички страни, плюс двуетажен отсек от двете страни на хангара — прекрасно място за кабинети и дори за малки лаборатории.
Елспет в момента бе в хангар R. В офиса на шефа й, Уили Фредериксън, тя разполагаше с отделен малък кабинет с бюро и пишеща машина. Шефът й бе ръководител на площадката за изстрелване и прекарваше почти цялото си време извън офиса. А нейната работа бе да пише и да разнася графика на площадката за изстрелване.
Проблемът се състоеше в това, че графикът постоянно се променяше. До този момент никой в Америка не бе изстрелвал ракети в Космоса. През цялото време изникваха нови и нови проблеми, инженерите и механиците непрекъснато импровизираха начини да се подобри тази или онази система или пък да се свали този или онзи компонент.
Така че задължението на Елспет бе редовно да обновява графика. Трябваше да поддържа връзка с всеки човек от екипа, да отбелязва промените в плана в стенографския си бележник, после да прехвърля съдържанието на пишещата машина, след това да го фотокопира и най-накрая да го сортира. Естеството на работата бе такова, че трябваше да ходи навсякъде и да знае едва ли не всичко. Ако някъде изникнеше проблем, тя първа научаваше за него, а веднага след това — и как е бил преодолян. Длъжността й бе секретарка и й плащаха като на такава, но никой не би могъл да върши тази работа без научна степен. Обаче Елспет не таеше недоволство от ниското заплащане. Беше доволна, че работата й е интересна. Някои от състудентките й от Радклиф все още пишеха писма под диктовката на мъже в сиви костюми.