Обедното й издание на графика бе готово — тя събра пачката изписани листове и тръгна да ги разнася. Краката я боляха от непрекъснатото тичане нагоре-надолу, но това днес я устройваше — не й даваше време да се притеснява и тревожи за Люк. Ако решеше да прави онова, което й се искаше, сега щеше да вдига телефона през пет минути и да пита Антъни дали има нещо ново. Но това би било глупаво. Той щеше да й се обади, ако нещо се обърка, сам й бе обещал. А през това време не беше зле тя да си гледа работата.
Най-напред се отби в отдела по печата, където пресаташетата неспирно въртяха телефоните, информирайки доверени репортери, че изстрелването ще стане довечера. Военните искаха журналистите да присъстват на събитието, за да отразят триумфа им. Обаче информацията щеше да бъде пусната чак след самото събитие. Заплануваните изстрелвания често бяха отлагани и дори изцяло отменяни, тъй като проблеми — дал господ. Специалистите се бяха научили от горчивия си опит, че едно най-обикновено отлагане заради отстраняването на някой дребен проблем може да бъде представено от пресата така, че да изглежда като пълен провал. Затова се бяха споразумели с по-големите новинарски агенции. Предоставяха предварителни сведения за предстоящото изстрелване само при условие, че нищо няма да бъде публикувано, докато не се чуе „огън в соплото“, което означаваше, че ракетният двигател е запален.
В службата работеха само мъже и повечето от тях я проследиха с поглед, докато прекосяваше стаята, за да даде графика на шефа им. Знаеше, че е привлекателна с тази външност на белолика скандинавска принцеса и с високата си, представителна фигура, но вероятно имаше и още нещо — може би решителното очертание на устата или опасната искрица в зелените й очи — което караше мъжете, готови да подсвирнат подире й или да й кажат „сладур“, да си помислят още веднъж дали да го сторят.
В лаборатория „Ракетни двигатели“ тя завари петима учени, съблечени по риза, седнали на дървената пейка и вперили загрижени погледи в някакво парче метал в средата на стаята, което сякаш току-що е било извадено от пожар. Шефът на групата, доктор Келер, вдигна глава и кимна:
— Добро утро, Елспет.
Английският му бе със силен акцент. Както и повечето учени, той бе германец, пленен в края на войната и доведен в Америка да работи по ракетната програма.
Тя му подаде екземпляр от графика и той го взе, без да го погледне. Елспет кимна към парчето метал и попита:
— Какво е това?
— Кормилна плоскост.
Елспет знаеше, че първата степен се управлява от кормилни плоскости, монтирани в опашната част.
— Какво й е?
— Изгорелите газове разяждат метала — обясни той. Немският му акцент се засили, докато загряваше на любимата си тема. — И това става винаги. В по-голяма или по-малка степен. Обаче при нормално гориво на алкохолна основа плоскостите издържат достатъчно, за да си свършат работата. Днес обаче използваме ново гориво — „Хайдайн“, което има по-дълъг период на изгаряне и по-висока скорост на излитане, но пък разяжда плоскостите до такава степен, че от тях нищо не става. — Разпери безпомощно ръце. — А нямаме време за тестове.
— И доколкото разбирам, затова изстрелването може да се отложи.
Чувстваше, че едва ли би могла да издържи още едно отлагане. Напрежението я убиваше.
— Точно това се мъчим да решим. — Келер огледа колегите си. — И мисля, че отговорът ще бъде: „Дай да рискуваме“.
Останалите мрачно закимаха.
Елспет изпита облекчение.
— Ще стискам палци — каза тя, извръщайки се да излезе.
— Повече от това и ние не можем да направим — отвърна Келер и останалите се засмяха кисело.
Тя отново излезе на изгарящото тропическо слънце. Хангарите бяха разположени в огромно, покрито с пясък поле, отвоювано от ниския храсталак, палмите и грубата като шкурка трева, режеща краката, ако човек прояви непредпазливост да тръгне през нея по къси панталони. Прекоси прашната алея и хлътна в хангар D, усещайки с облекчение хладната милувка на сенчестата му вътрешност.
В телеметричната зала Елспет срещна Ханс Мюлер, известен под името Ханк. Той насочи пръст към нея и каза:
— Сто трийсет и пет.