Това беше игра, която двамата с удоволствие играеха. Сега трябваше да каже нещо необичайно за това число.
— Еее, много е лесно — отвърна Елспет. — Вземаш първата цифра, прибавяш квадрата на втората, накрая добавяш и куба на третата и получаваш числото, което първоначално си казал.
И тя му даде равенството: 1 + 3² + 5³ = 135.
— Добре — съгласи се с неохота той. — Кое е тогава следващото число, отговарящо на същите условия?
Тя се замисли дълбоко за момент, после каза:
— Сто седемдесет и пет. 1 + 7² + 5³ = 175
— Правилно. Печелиш голямата награда! — Той бръкна в джоба си и извади един десетак.
Тя го взе и каза:
— Давам ти шанс да си го върнеш. Сто трийсет и шест.
— Аха — смръщи вежди съсредоточено той. — Чакай малко… А, да… Събираме кубовете на трите му цифри. Тоест 1 + 3³ + 6³ = 244. Сега повтаряме същото с получения сбор и получаваме числото, което първоначално сме казали, а именно 2³ + 4³ + 4³ = 136.
Тя му върна десетака и заедно с него му подаде и екземпляра от графика.
На излизане погледът й попадна върху текста на някаква телеграма, забодена с кабарче на стената: „Аз вече си имам едно малко спътниче, време е и ти да си имаш“. Мюлер я видя, че го чете и обясни:
— От жената на Стюлингер е. — Стюлингер беше шеф на научния отдел. — Родила е момче.
Елспет се усмихна и продължи нататък.
Завари Уили Фредериксън в комуникационната, заедно с двама военни техници — пробваха телетипната връзка с Пентагона. Шефът й беше висок и слаб мъж, плешив, с коронка гъста и къдрава коса около голото теме, досущ като тонзурата на средновековен монах. Телетипът не работеше и Уили бе ядосан. Поемайки обновения график обаче, той я погледна с благодарност и каза патетично:
— Елспет, ти си едно двайсет и два каратово парче самородно злато.
Още не бе изрекъл думите и зад него се приближиха двама мъже — млад служител с карта в ръцете и Стименс, един от учените. Служителят вдигна картата и рече:
— Проблем. — Подаде картата на Уили и продължи: — Джетстриймът се придвижва на юг със скорост 146 възела.
Сърцето на Елспет замря. Знаеше прекрасно какво означава това. Джетстриймът представляваше вятър в горните слоеве на стратосферата — някъде между 9 и 12 хиляди метра. Обикновено не минаваше над Кейп Канаверал, но можеше и да се премести. И ако е достатъчно силен, можеше да отклони ракетата от курса.
Уили загрижено попита:
— И докъде е стигнал?
— Почти над цяла Флорида е — отвърна служителят.
Уили се обърна към Стименс:
— Това е предвидено, нали?
— Не съвсем — отговори Стименс. — Всичко, разбира се, е в сферата на предположенията, но смятаме, че ракетата може да издържи на ветрове до 120 възела, не повече.
Шефът на Елспет отново се обърна към служителя:
— А каква е прогнозата за довечера?
— До 177 възела и никакви признаци джетстриймът да се върне на север.
— Мамка му! — изруга мъжът и прокара длан по голото си теме. Елспет разбра какво си мисли. Изстрелването можеше да се отложи за утре. — Я пуснете един метеорологичен балон! — заповяда той. — В пет часа отново ще видим каква е прогнозата.
Елспет си отбеляза да добави срещата с метеоролозите в пет часа към графика, после си тръгна, чувствайки се като убита. Инженерен проблем можеше да се разреши, но с времето нищо не можеше да се направи.
Излязла отново навън, тя се качи на един джип и се отправи към Ракетна площадка 26. Пътят беше черен, прорязан направо през храстите и пясъците и джипът подскачаше по неравностите и коренищата. Стресна белоопашатото еленче, което се бе навело да пие вода от канавката — с два големи скока животното се мушна в гъстака. По носа имаше много дивеч, криещ се из храсталака и ниските горички. Хората разправяха, че имало и крокодили, и флоридски пантери, но Елспет не бе виждала нито едните, нито другите.
Спря пред бункера и погледна към Ракетна площадка 26В, на около триста метра от нея. Крановата установка представляваше съоръжение, свалено от нефтена кула, пригодено за целта и боядисано с яркооранжева антикорозионна боя, за да устои на влажния и солен тропически въздух. От едната му страна се виждаше асансьорът за достъп до платформите. Колко е грозно, направено без никакво чувство за естетика, помисли си Елспет. Грубо-практична функционалност, без капка мисъл за това как ще изглежда отстрани.
Дългият бял молив на „Юпитер С“ бе като че ли в плен на оранжевите прегръдки на железните стрели на крана, оплетен в тях като стършел в паяжина. Мъжете използваха местоимението за женски род, когато говореха за него, въпреки формата му на фалос, и Елспет също мислеше за „Иксплорър“ в женски род. Брезентът, хвърлен върху горните степени като венчално було и криещ ги от любопитни погледи, сега бе свален и ракетата стоеше, гордо изправена към небето, проблясвайки с безукорно нанесената върху нея бяла боя.