Това я ободри. С повишено настроение, тя паркира джипа отпред и изтича по стълбите до малкия си кабинет. Набра директния телефон на Антъни и той веднага отговори.
— Има вероятност да отложат изстрелването за утре — каза му тя. — В стратосферата са се появили силни ветрове.
— Не знаех, че и там има ветрове.
— Има един и му викат джетстрийм. Отлагането още не е решено окончателно. В пет часа е насрочена среща с метеоролозите. Как е Люк?
— Нали ще ми се обадиш да ми кажеш какво е решението от тази среща?
— Разбира се. Как е Люк?
— Ами… имаме малък проблем.
Сърцето й замря.
— Какъв проблем?
— Изтървахме го.
Елспет изстина.
— Какво?
— Успя да се изплъзне от хората ми.
— Бог да ни помага! — прошепна тя. — Сега вече загазихме.
1941
Люк се прибра в Бостън на зазоряване. Паркира стария форд, промъкна се през задната врата на общежитието и по служебното стълбище се качи в стаята си. Антъни спеше дълбоко. Люк наплиска лицето си и се строполи в леглото си по бельо.
И сякаш веднага след това усети Антъни да го разтърсва с думите:
— Люк! Ставай!
Той с мъка отвори очи. Знаеше, че се бе случило нещо лошо, но не можеше да си спомни какво точно.
— Колко е часът? — промърмори той с усилие.
— Часът е един и Елспет те чака долу.
Името на Елспет сякаш сръчка паметта му и той си спомни в какво се състоеше бедата. Той вече не я обичаше.
— О, боже! — изпъшка Люк.
— Няма да е зле да станеш и да слезеш долу при нея.
Беше се влюбил в Били Джоузефсън. Ето това бе бедата. Щеше да разбие живота на четирима души — собствения си, на Елспет, на Били и на Антъни.
— Мамка му! — изруга и стана.
Съблече се и застана под студения душ. Затворил очи под ледените иглички, той отново видя Били — блестящите й тъмни очи, засмените й червени устни, бялата шия.
Навлече набързо панталони, пуловер, скочи в мокасините си и се смъкна по стълбите.
Елспет го чакаше във фоайето — обширна зала с камина и удобни кресла и единственото място, където позволяваха на момичетата да влизат, освен определените за това „дамски следобеди“. Беше, както винаги, убиец — вълнена рокля с цвят на камбанки и голяма шапка. Ако я бе видял така вчера, сърцето му щеше да замре от удоволствие. Днес обаче само мисълта, че се е облякла така заради него, го накара да се почувства още по-отвратително.
Елспет се засмя, като го видя.
— Приличаш на малко момченце, което не може да се събуди!
Той я целуна по бузата и се отпусна в креслото до нея.
— Мъкнахме се сума ти време до Нюпорт — отвърна.
— Май си забравил, че трябва да ме заведеш на обяд — напомни му Елспет с лъчезарна усмивка.
Той се вгледа в нея. Беше много красива, но не я обичаше. Не знаеше дали я е обичал преди, но беше сигурен, че сега не я обича. Чувстваше се като последния мръсник. Изглеждаше толкова весела, а той се канеше да разбие живота й. Не знаеше как да й каже. Толкова го бе срам, че сърцето го заболя.
Все пак трябваше да рече нещо.
— Не може ли да прескочим обяда? Още дори не съм се избръснал.
По гордото бледо лице премина сянка и той си даде сметка, че тя много добре усеща — нещо е станало. Отговорът й обаче прозвуча безгрижно:
— Ама разбира се. Рицарите с блестящи брони също имат нужда от следобеден сън.
Той си каза, че днес следобед трябва сериозно да поговори с нея и да бъде абсолютно честен.
— Съжалявам, че си се облякла така за нищо — каза сконфузено.
— Не е съвсем за нищо — отвърна тя. — Видях се с теб. И твоите съквартиранти май също харесаха как съм се облякла. — Изправи се. — Но нищо. Професор Дърам и госпожа Дърам развяват байрака.
На радклифски жаргон това означаваше купон.
Люк се изправи и й помогна да облече палтото си.
— Ще се видим по-късно.
Трябваше да й каже днес — всяко забавяне му се струваше, че увеличава силата на измамата.
— Чудесно би било — отвърна тя весело. — Ела да ме вземеш към шест.
Изпрати му въздушна целувка и излезе с походка на кинозвезда. Люк знаеше, че блъфира, но го правеше добре.
Върна се в стаята си като убит. Антъни бе разгърнал неделния вестник.