— Направих кафе — каза той, без да вдига поглед от вестника.
— Благодаря.
Люк си наля една чаша.
— Голям длъжник съм ти — продължи Антъни, сваляйки вестника. — Спаси кожата на Били.
— И ти би направил същото за мен. — Люк сръбна от кафето и се почувства по-добре. — Май ни се размина. Някой да ти е казвал нещо тази сутрин?
— Нито дума.
— Били е чудесна мацка — каза Люк.
Знаеше, че е опасно да говори за нея, но не можа да се сдържи.
— Нали е велика? — поде веднага Антъни и Люк с неудоволствие долови гордостта в гласа му. — Непрекъснато съм се питал: „Защо това момиче не излиза с мен?“. Но никога не съм мислел, че ще стане. Не знам защо. Може би защото е толкова спретната и хубава. И когато я чух да казва да, не можах да повярвам на ушите си. Помислих си дали да не я помоля да ми го напише.
Преувеличението бе любим похват на Антъни, когато искаше да се покаже забавен, и Люк се насили да се усмихне, но вътрешно се ужаси. Да отмъкнеш нечия приятелка си беше постъпка, достойна за презрение при каквито и да било обстоятелства, но фактът, че Антъни явно бе затънал до шия по Били, влошаваше още повече ситуацията.
Люк изстена и Антъни стреснато запита:
— Какво има?
Люк реши да му каже поне половината от истината.
— Вече не обичам Елспет. Мисля, че трябва да приключим.
Антъни го изгледа втрещено и след малко каза:
— Лошо. Такава двойка…
— Чувствам се като мръсник.
— Хайде сега, не се разпъвай на кръст. Случват се такива неща. Не сте женени… Даже не сте сгодени.
— Официално не.
Антъни вдигна вежди.
— Да не си й направил предложение?
— Не.
— Значи не сте сгодени. Официално или неофициално, няма значение.
— Говорихме си колко деца ще имаме.
— Това не означава, че сте сгодени.
— Може и да си прав, но пак се чувствам като последния скапаняк.
На вратата се почука и в стаята влезе човек, когото Люк не бе виждал никога през живота си.
— Господин Лукас и господин Каръл, предполагам? — осведоми се той учтиво.
Беше облечен в омачкан костюм, но се държеше високомерно-учтиво и Люк предположи, че е някой от пратениците на ръководството на колежа.
Антъни скочи на крака.
— Точно ние сме — каза той с пресилен ентусиазъм. — А вие сигурно сте доктор Клитор, прочутият гинеколог. Слава богу, че дойдохте!
Люк обаче не се засмя. В ръката на мъжа имаше два бели плика и той изпита неприятното усещане, че знае какво има в тях.
— Аз съм служител от деканата. Деканът ме помоли да ви връча тези писма лично.
Служителят им връчи по един плик и си излезе, без да каже дума повече.
— По дяволите! — каза Антъни на затворената врата и разкъса плика. — Мамка му!
Люк отвори своя плик и прочете краткото писъмце в него.
„Уважаеми господин Лукас,
Моля, бъдете така добър да дойдете в кабинета ми днес следобед в три часа.
Подобни писма винаги означаваха проблеми от дисциплинарно естество. Някой навярно бе казал на декана, че снощи тук е имало момиче и Антъни сигурно щеше да бъде изключен.
Люк никога не бе виждал съквартиранта си изплашен — самоувереността му винаги изглеждаше непробиваема — но този път бе пребледнял от страх.
— Не мога да се върна вкъщи — прошепна той треперливо.
Никога не бе говорил кой знае колко за родителите си, но Люк бе останал със смътното впечатление за строг баща и болна от дълго време майка. Сега разбра, че истината май бе по-лоша, отколкото си я бе представял. За миг погледът на Антъни бе прозорец към жестоко лично страдание.
На вратата отново се почука и влезе Джеф Пиджин — жизнерадостният и розовобуз обитател на стаята отсреща.
— Да не би да видях пратеника на декана или само така ми се стори?
Люк размаха писмото си.
— Не ти се е сторило.
— На никого не съм казвал, че съм ви виждал с това момиче.
— Да, но кой е казал? — попита Антъни. — Единственият навлек в общежитието е Дженкинс. — Пол Дженкинс беше религиозен фанатик, чиято цел в живота бе да реформира моралните ценности на харвардските студенти. — Но той отиде да прекара уикенда с техните.
— Не е — отвърна Пиджин. — Промени плановете си.
— Тогава значи е той, проклети да са му зъркелите! — изсъска Антъни. — Ще го удуша това копеле със собствените си ръце.