— В Пърл Харбър е взривен бойният кораб „Аризона“, а „Оклахома“ е потопен. Според първоначалните данни над сто американски самолета са били повредени още на земята във Военновъздушната база на остров Форд. Загубите от наша страна са най-малко две хиляди души убити и над три хиляди ранени.
Люк почувства как гневът го задавя.
— Две хиляди убити! — изръмжа той.
В стаята непрекъснато влизаха възбудено бърборещи момичета и всички грубо им шъткаха да мълчат. Дикторът продължаваше:
— За нападението на Япония, започнало в седем и петдесет и пет местно време, малко преди един часа източно крайбрежно време, не е имало никакво предупреждение.
— Това означава война, нали? — попита Били.
— И още как! — сърдито отвърна Люк. Знаеше, че е глупаво и неадекватно да се мрази цяла нация, но въпреки това точно така се чувстваше: — Ако зависеше от мен, щях да изравня Япония със земята.
Тя го стисна за ръката.
— Не искам да ходиш на война. — В очите й бликнаха сълзи. — Не искам да те убият.
Сърцето му бе готово да се пръсне.
— Не мога да ти опиша колко се радвам, че го чувам. — Той се усмихна печално. — Целият свят се разпада, а аз се радвам. — После, погледнал часовника си, добави: — Трябва да идем в кабинета, въпреки че сме във война. — Осенен от някаква мисъл, той изведнъж млъкна. — Може би все пак има начин ти и Антъни да останете в Харвард.
— Как?
— Трябва да помисля.
Елспет се бе изнервила, но непрекъснато си повтаряше, че няма от какво да се страхува. Вярно, че снощи бе нарушила вечерния час, но никой не я бе хванал. Беше почти абсолютно сигурна, че това няма нищо общо с нея и Люк. Антъни и Били да му мислят. Елспет познаваше Били едва-едва, но се притесняваше за Антъни и имаше неприятното чувство, че наистина ще го изхвърлят.
Четиримата се срещнаха пред кабинета на декана и Люк започна:
— Имам план…
Но още преди да обясни за какво става въпрос, вратата на кабинета се отвори и деканът ги покани да влязат. Люк има време само да добави:
— Оставете на мен.
Деканът, Питър Райдър, беше педантичен и старомоден мъж в безупречен черен костюм с жилетка под сакото. Папийонката му бе точно в центъра под адамовата ябълка, обувките му светеха с огледален блясък, а косата му блестеше като боядисано с черна боя яйце. В кабинета бе седнала и сивокоса стара мома на име Айрис Рейфърд, която отговаряше за моралното благоприличие на радклифските момичета.
Седнаха в кръг около бюрото, като на колоквиум. Деканът запали цигара.
— А сега, момчета, по-добре е да кажете истината като джентълмени — каза той, издухвайки дима. — Какво е станало снощи в стаята ви?
Антъни не обърна внимание на въпроса на Райдър и попита с агресивен тон, сякаш той водеше разпита:
— Къде е Дженкинс? Той е певецът, нали?
— Не съм поканил никого друг.
— Но човек има право да се изправи лице в лице с обвинителя си.
— Това не е съд, господин Каръл — сопна се деканът. — Двамата с госпожица Рейфърд бяхме помолени да установим фактите. Ако се окаже необходимо, ще последват и наказателни мерки.
— Не съм сигурен, че това е приемливо — отвърна Антъни надменно. — Според мен Дженкинс също трябва да е тук.
Обаче Люк се намеси.
— Стига вече — прекъсна той Антъни с нетърпелив жест, след което се обърна към декана: — Аз вкарах жената снощи в общежитието, сър.
Елспет ахна. Какви ги говори той?
Деканът смръщи вежди.
— Според моята информация това е сторил господин Каръл.
— Опасявам се, че информацията ви е неточна.
Елспет избухна:
— Това не е вярно!
Люк я погледна така, че тя изстина.
— Госпожица Туоми снощи се е прибрала в общежитието още преди полунощ, както, сигурен съм, може да се установи от дневника на дежурната.
Елспет впери смаян поглед в него. Разбира се, че в дневника щеше да установи точно това, защото една нейна приятелка бе фалшифицирала подписа й. Стана й ясно, че ще е по-добре да си затваря устата, преди да е загазила още повече. Обаче какво целеше Люк?
Антъни си задаваше същия въпрос. Отправил озадачен поглед към Люк, той промълви:
— Люк, не знам какво искаш да направиш, но…
— Нека ви кажа какво стана — прекъсна го отново Люк. Съмнението не слизаше от погледа на Антъни. — Моля ви.