Антъни сви рамене.
Ироничният глас на декана прекъсна играта на погледи между двамата:
— Моля ви, продължете, господин Лукас. Нямам търпение.
— Запознах се с момичето в „Росният шубрак“ — започна Люк.
Госпожица Рейфърд проговори за първи път.
— В росния шубрак? — стъписано попита тя. — Какво е това? Някакъв каламбур?
— Да.
— Карайте нататък.
— Тя е сервитьорка там. Казва се Анджела Карлоти.
Деканът явно не вярваше на нито една дума.
— Казаха ми, че жената, видяна в общежитието ви, е била присъстващата тук госпожица Била Джоузефсън.
— Не, сър — възрази Люк със същата твърда увереност. — Госпожица Джоузефсън е наша приятелка, но тя отсъстваше от града. Беше отишла на гости у един свой роднина в Нюпорт, Род Айлънд.
Госпожица Рейфърд се обърна към Били:
— Роднината може ли да го потвърди?
Били хвърли объркан поглед към Люк и каза:
— Да, госпожице Рейфърд.
Елспет не отместваше поглед от Люк. Наистина ли бе готов да жертва кариерата си заради Антъни? Но това бе лудост! Люк бе верен приятел, вярно, но приятелските му чувства не отиваха ли твърде далеч?
— Можете ли да доведете тази… сервитьорка? — попита го Райдър.
Думата „сервитьорка“ излезе от устата му с презрение, сякаш каза „проститутка“.
— Да, сър, мога.
Елспет се смая отново. Да не би да беше подкупил някое непознато момиче? Ако го бе сторил, номерът нямаше да мине. Дженкинс щеше да се закълне, че момичето не е това.
Обаче Люк продължи:
— Но нямам намерение да я замесвам във всичко това.
— Е — каза Райдър, — в такъв случай трудно мога да повярвам на разказаното от вас.
Елспет се обърка. Люк бе разказал една невероятна история, а сега нямаше с какво да я подкрепи. Какъв бе смисълът тогава?
Люк продължи:
— Мисля, че показанията на госпожица Карлоти няма да са необходими.
— Позволете ми да не се съглася с вас, господин Лукас.
И точно в този момент Люк хвърли бомбата:
— Довечера напускам колежа, сър.
— Люк! — скочи Антъни.
Деканът вдигна ръка.
— Това няма да ви помогне. Пак ще има разследване и ще последва наказание.
— Страната ни е във война.
— Известно ми е, млади човече.
— Утре сутринта ще се запиша доброволец, сър.
— Не! — писна Елспет.
Деканът за първи път не знаеше какво да каже. Просто седеше и гледаше Люк с отворена уста.
Елспет разбра, че действията на Люк са добре пресметнати. Колежът едва ли щеше да предприеме каквото и да било разследване срещу някой, рискувал живота си за страната. А щом нямаше да има разследване, Били бе в безопасност.
Очите й се замъглиха от мъка. Люк жертваше всичко… И то за какво? Да спаси Били.
Госпожица Рейфърд можеше да поиска да говори с братовчеда на Били, но онзи сигурно щеше да излъже. А от Радклиф едва ли щяха да призоват сервитьорката Анджела Карлоти.
Обаче всичко това вече нямаше никакво значение за Елспет. За нея бе важен само фактът, че бе изгубила Люк.
Райдър мърмореше нещо, в смисъл че щял да напише доклад и щял да остави други да решават вместо него. Госпожица Рейфърд демонстративно записваше адреса на братовчеда на Били. Всичко това обаче бе камуфлаж. Бяха ги преметнали и те го знаеха.
Накрая ги освободиха да си вървят.
Още щом вратата се затвори зад тях, Били избухна в сълзи:
— Не отивай на война, Люк!
Антъни я прекъсна:
— Ти ми спаси живота. — Той се спря и прегърна Люк. — Никога няма да го забравя! Никога! — После го пусна и се обърна към Били: — Не бой се! Люк е твърде умно момче, за да се остави да го убият.
Люк се извърна към Елспет. Срещнал погледа й, той се стресна и тя разбра, че яростта й си личи много ясно. Но това не я интересуваше. Тя впери немигащ поглед в него, постоя така за миг, после вдигна ръка и го плесна звънко и много силно по бузата. Люк неволно ахна от болка и изненада.
— Гадно копеле такова! — процеди през зъби тя.
После се извърна и се отдалечи.
1 часа следобед
„Всяко «сержантче» е дълго метър и двайсет, петнайсет сантиметра в диаметър и тежи точно трийсет и два килограма. Двигателят му изгаря горивото за шест секунди и половина.“
Люк търсеше спокойна улица в някой жилищен квартал. За него Вашингтон бе напълно непознат град, като че ли никога не бе стъпвал тук. Тръгвайки от Юниън Стейшън, той избра посоката случайно и подкара на запад. По този начин навлезе в центъра и пред очите му непрекъснато изникваха впечатляващи правителствени сгради. Знаеше обаче, че ако кара по права линия, неминуемо ще стигне до място, където живеят обикновени хора в нормални къщи.