Прекоси някаква река и се оказа в очарователен квартал с тесни улички и много зеленина. Мина покрай някаква сграда, на която пишеше „Джорджтаунски психиатричен диспансер“, и си каза, че кварталът сигурно се казва Джорджтаун.
Без да подбира, Люк сви в една приятна уличка със скромни къщи и засадени по двата тротоара дървета. Стори му се, че тук може да намери нещо подходящо. Тукашните собственици едва ли разполагаха с домашни помощници на пълен работен ден, така че имаше шанс да намери някоя къща без хора.
Уличката правеше завой и веднага след това свършваше във входа на някакво гробище. Люк спря колата, след като преди това я обърна в посоката, откъдето бе дошъл, за да бъде готова за бързо измъкване.
Трябваха му един-два прости инструмента — длето или отвертка и един чук. В багажника сигурно имаше инструменти, но той бе заключен. Обаче можеше да го отключи, ако открие някое парче тел. В противен случай трябваше да отиде да намери железарски магазин и да си купи или пък да открадне отнякъде каквото му бе нужно.
Той се извърна към задната седалка и отвори откраднатия куфар. Разравяйки сгънатите вътре дрехи, намери папка с документи. Откачи от тях един кламер и излезе.
След около трийсет секунди багажникът бе отворен. Както се бе надявал, в ъгъла, до крика, имаше подредени инструменти. Той избра най-голямата отвертка. Чук нямаше, но пък имаше тежък универсален ключ, който щеше да му свърши работа. Люк ги сложи в джоба на парцаливото си палто и затръшна капака на багажника.
После взе откраднатия куфар от колата, затвори вратата и сви зад ъгъла. Знаеше, че рязко се отличава от околната среда — някакъв си скитник, разкарващ се из почтен квартал със скъп куфар в ръка. Ако някой местен любопитко извикаше ченгетата и те нямаха работа, щеше да загази здраво за броени минути. От друга страна пък, ако всичко минеше гладко, само след половин час щеше да бъде вече изкъпан, избръснат и облечен като всеки приличен гражданин.
След няколко секунди стигна до първата къща. Прекоси малкото дворче отпред и почука на вратата.
Розмари Симс видя някаква хубава синьо-бяла кола да минава бавно по улицата под прозореца й и се запита кой ли е. Браунингови сигурно са си купили нова кола, реши тя. Те имат пари. А може и да е господин Сайръс, който беше ерген и можеше да не се ограничава толкова. А ако не, каза си, сигурно е някой непознат.
Зрението й все още бе добро и тя виждаше по-голямата част от улицата от прозореца си на втория етаж, седнала в любимия си люлеещ се стол. Особено пък през зимата, когато дърветата бяха голи. Така че много добре видя странния висок мъж, излязъл иззад ъгъла. А думата „странен“ бе много подходяща. На главата си нямаше шапка, палтото му бе на парцали, а обувките му бяха вързани с канап, за да не падат, докато върви. Обаче носеше в ръка нов-новеничък куфар.
Той се приближи към вратата на госпожа Бритски и почука. Госпожа Бритски бе вдовица и живееше сама, но не беше глупачка и щеше да се оправи с непознатия без много приказки — госпожа Симс знаеше това много добре. И точно така стана. Госпожа Бритски се показа на прозореца и с недвусмислен жест му даде да разбере, че колкото по-бързо се махне, толкова по-добре.
Непознатият отиде при съседите и почука на вратата на госпожа Лоу. Тя веднага отвори. Беше висока и тъмнокоса жена, която според госпожа Симс се държеше малко надменно. Каза няколко думи на мъжа и затръшна вратата под носа му.
Без да се смущава, непознатият отиде в съседната къща и на госпожа Симс й стана ясно, че възнамерява като че ли да обходи по същия начин цялата улица. На прага се показа младата Джийни Евънс с малката Рита в ръце. Двамата размениха няколко думи, после тя бръкна в джоба на престилката си и му даде нещо, най-вероятно някоя и друга монета. Значи непознатият беше просяк.
Старият господин Кларк излезе по халат и чехли. От него непознатият мъж не получи нищо.
Собственикът на следващата къща, господин Бонети, беше на работа, а жена му Анжелина, бременна в седмия месец, беше излязла само преди пет минути с мрежа в ръка, вероятно до магазина. Никой не отвори на странника там.