Усмихна се. Беше успял.
Затвори тихо вратата и бързо се отдалечи.
Госпожа Симс сви вежди изненадано. Мъжът, който излезе от къщата на Бонети, бе облечен в черния шлифер на стопанина и си бе сложил сивото му кепе, с което ходеше по мачове, но бе по-висок от господин Бонети и шлиферът му бе възкъсичък.
Тя го проследи по улицата и го видя да свива зад ъгъла. Трябваше обаче пак да мине оттук — улицата нямаше изход. Минутка по-късно синьо-бялата кола, която бе видяла да влиза малко по-рано, излезе иззад ъгъла и се насочи към къщата й, както й се стори, доста бързичко. И в този момент госпожа Симс разбра, че мъжът, излязъл от къщата на Бонети, беше същият просяк, когото бе проследила да ходи по къщите. Сигурно бе разбил вратата и бе обрал дрехите на господин Бонети!
Докато колата минаваше под прозореца й, тя проточи шия, видя задния номер и го запомни.
1.30 следобед
„Сержантчетата са минали 300 статични изпитания, 50 полетни и 200 изпитания на запалителната система.“
Антъни седеше в заседателната зала и кипеше от яд и нетърпение.
Люк още се разкарваше на свобода някъде из Вашингтон. И никой нямаше представа какво се кани да прави. А Антъни бе принуден да седи тук и да слуша дрънканиците на някакъв си бюрократ от държавния департамент колко било нужно да се борим с бунтовниците, плъзнали из планините на Куба. Антъни знаеше всичко за Фидел Кастро и Че Гевара. Под тяхно командване имаше по-малко от хиляда души. Разбира се, че можеха да ги пометат, но нямаше смисъл. Ако ги избиеха, други щяха да застанат на тяхното място.
Това, което наистина му се искаше да направи, бе да излезе на улицата и да търси Люк.
Той и хората му се бяха обадили в повечето полицейски участъци в окръг Колумбия. Бяха ги предупредили да ги осведомяват за всички произшествия със скитници и пияници, за всеки просяк, говорещ като университетски преподавател, и изобщо за всичко, което им се стори необичайно. Ченгетата много обичаха да помагат на ЦРУ — така се чувстваха като част от международния шпионаж.
Бюрократът от Държавния департамент бе свършил с приказките си и съвещанието започваше. Антъни знаеше, че единственият начин да избегнат взимането на властта от някой като Кастро бе да подкрепят едно умерено реформистко правителство. За щастие на комунистите, такава опасност нямаше.
Вратата се отвори и вътре безшумно се вмъкна Пит Максел. Кимна извинително към седналия начело на масата председател Джордж Купърман, после се настани до Антъни и бутна към него папка, съдържаща последните протоколи от полицейските участъци.
Почти във всеки участък се бе случило по нещо необичайно. Някаква красива жена, арестувана за джебчийство на Джеферсън Мемориъл, по-късно се оказала мъж; после някакви битници влезли в зоопарка и се опитали да пуснат на свобода орела; един мъж се опитал да задуши жена си с пица; камион, принадлежащ на някаква религиозна секта, изсипал товара си на Петуърт и движението по Джордж Авеню било спряно заради лавината библии, задръстили цялата лента.
Възможно бе все пак да е напуснал Вашингтон, но според Антъни това бе малко вероятно. Люк нямаше пари нито за влак, нито за автобус. Разбира се, би могъл да открадне, но защо ще си дава труда да го прави? Просто нямаше къде да отиде. Майка му живееше в Ню Йорк, имаше и сестра в Балтимор, но тези неща той не ги знаеше. Нямаше никаква причина да тръгне да пътува.
Четейки протоколите набързо, Антъни надаваше ухо и към приказките на шефа си, Карл Хобърт, който тъкмо говореше за Ърл Смит, американския посланик в Куба, неуморно стараещ се да подкопае усилията на Църквата и на всички останали, желаещи да реформират Куба по мирен начин. Понякога Антъни се чудеше дали Смит не е агент на Кремъл, но най-вероятно си беше просто тъп.
Един от полицейските протоколи привлече вниманието му и той мълчаливо го показа на Пит.
— Вярно ли е това? — прошепна изумено.
Пит кимна.
— Някакъв скитник нападнал един полицай на Седма улица и го спукал от бой.
— Скитник спукал от бой ченге!
— И не много далеч от мястото, където изтървахме Люк.
— Това сигурно е той! — извика възбудено Антъни. Карл Хобърт, който в момента тъкмо говореше, му хвърли раздразнен поглед. Антъни отново сниши глас до шепот: — Но защо ще се дърпа с полицай? Откраднал ли е нещо? Пистолетът на ченгето например?
— Не, но хубавичко го е отупал. Ченгето е в болница и лекуват счупения показалец на дясната му ръка.