Антъни се представи. После показа — само на ченгетата — служебната си карта. Не искаше госпожа Бонети, пък и всичките й приятелки и съседки, да разберат, че ЦРУ се интересува от случая, затова каза, кимайки към полицаите:
— Колеги сме.
Детективът се наричаше Луис Хайт.
— Знаете ли нещо по случая? — попита той предпазливо Антъни.
— Мисля, че май имаме информация, която да ви помогне. Но първо трябва да разбера с какво разполагате.
Хайт разпери ръце в безпомощен жест:
— Разполагаме с куфар, принадлежащ на някой си Роули Анструтър от Ню Йорк. Влезлият в къщата на госпожа Бонети се е изкъпал и се е омел, оставяйки куфара. Върви го разбери!
Антъни огледа куфара. Беше скъп куфар от телешка кожа, почти наполовина пълен. После прерови съдържанието му. Чисти ризи и бельо, но никакви обувки, панталони и сака.
— Изглежда, господин Анструтър е пристигнал във Вашингтон днес — забеляза той.
Хайт кимна, а госпожа Бонети се възхити:
— Как разбрахте?
Антъни се усмихна.
— Детектив Хайт ще ви обясни.
Нямаше в никакъв случай да отнеме славата на Хайт.
— В куфара има само чисто бельо — обясни й Хайт. — Мръсно няма. Не се е преобличал, значи вероятно не е преспивал. Което означава, че сигурно е дошъл сутринта.
— Доколкото разбрах, намерили сте и куп мръсни дрехи.
Полицаят, чието име беше Лони, се обади:
— Да, тук са. — Той измъкна един кашон иззад дивана и заизважда дрехите една по една. — Шлифер… Риза… Панталони… Обувки.
Антъни моментално ги позна. Това бяха парцалите, в които бе облечен Люк.
— Според мен не господин Анструтър е влизал в тази къща — каза той. — Мисля, че куфарът е бил откраднат от него тази сутрин, вероятно на Юниън Стейшън. — Обърна се към полицая: — Лони, би ли се обадил на най-близкия до гарата участък да ги попиташ дали някой не се е оплакал от подобна кражба? Ако, разбира се, госпожа Бонети ни разреши да използваме телефона й.
— Разбира се — откликна тя с готовност. — В коридора е.
Антъни продължи:
— Ако са съставили протокол, в него трябва да има списък със съдържанието на куфара, където според мен трябва да са описани костюм и чифт обувки, които в момента не са в куфара. — Всички бяха вперили в него смаяни погледи. — Моля те, накарай ги да ти дадат подробно описание на костюма.
— Добре.
Полицаят излезе в коридора.
Антъни бе доволен от себе си. Беше успял да поеме ръководството на разследването, без да обиди полицията. Детектив Хайт го гледаше така, сякаш очакваше заповед.
— Господин Анструтър сигурно е метър и осемдесет — метър и деветдесет висок, около деветдесет килограма, с атлетично телосложение — продължи той. — Луис, ако проверите размера на тези ризи, сигурно ще видите, че шията е четирийсети размер, а ръкавът — осемдесет и седми.
— Проверих го вече. Точно — отвърна Хайт.
— Трябваше да допусна, че сте ме изпреварили — изчетка Антъни ченгето със смутена усмивка. — Имаме снимка на човека, който според нас е откраднал куфара и е разбил вратата на тази къща. — Антъни кимна на Пит, който подаде на Хайт пачката снимки. — Не знаем как се казва — излъга Антъни, — но е един и осемдесет и три висок, тежи 90 килограма, с атлетично телосложение и сигурно се преструва, че е загубил паметта си.
— За какво става дума? — попита заинтригувано Хайт. — Искате да кажете, че тоя тип е откраднал дрехите на Анструтър и е дошъл тук, само за да се преоблече?
— Нещо такова.
— Но защо?
Придавайки си виновно изражение, Антъни каза:
— За съжаление нямам право да ви кажа.
Хайт кимна доволно:
— Строго секретно, а? Няма проблеми.
Лони се върна.
— Абсолютно прав сте за кражбата. Юниън Стейшън, единайсет сутринта.
Антъни кимна. Адски бе впечатлил двете ченгета.
— А костюмът?
— Морскосин, със сиво-синя нишка.
Той се извърна към детектива:
— Значи ще можете да раздадете по една снимка и описание на костюма, в който е облечен.
— Мислите ли, че още е в града?
— Да.
Не беше толкова сигурен, колкото се представяше, но не можеше да се сети за нито една причина, която би накарала Люк да напусне Вашингтон.
— И сигурно пътува с кола?