Насочи се натам, изпълнен с надежда. На плоския покрив на ниска двуетажна постройка се намираше голяма, въртяща се обсерватория, на чийто купол се виждаха плъзгащите се панели на отвора за наблюдение. Беше доста скъпоструващо съоръжение, свидетелстващо за наличието на сериозен астрономически факултет. Люк влезе вътре.
Стаите бяха разпределени около масивна централна колона, носеща огромната тежест на купола. Люк отвори една от вратите и се озова в празна библиотека. Затвори вратата, опита следващата и в стаята срещу него надигна поглед привлекателна млада жена, седнала зад пишеща машина.
— Добро утро — поздрави той. — Професорът вътре ли е?
— Искате да кажете отец Хейдън?
— Ъ-ъ, да.
— А вие сте?
— Ъ-ъ… — Ама че тъпотия, каза си той, не се сетих, че ще се наложи да кажа някакво име. И колебанието му накара секретарката да повдигне вежди с недоверие. — Той не ме познава. Тоест… познава ме, надявам се, но не по име.
Подозрението й нарасна:
— И все пак сигурно имате име.
— Люк. Професор Люк.
— От кой университет, професор Люк?
— Ъ-ъ… Ню Йорк.
— А да посочите по-точно някое от многото висши учебни заведения в този град?
Сърцето на Люк се сви. Изпълнен с надежди и ентусиазъм, той бе забравил да предвиди една такава среща и сега всичко отиваше по дяволите. След като се намираш в дупка, най-добре е да спреш да копаеш, каза си той. Изтри дружелюбната си усмивка от лицето и студено отвърна:
— Не съм дошъл тук да ме подлагате на кръстосан разпит. Просто кажете на отец Хейдън, че е дошъл професор Люк, преподавател по физика на ракетните технологии, и иска да размени с него две думи.
— Опасявам се, че това няма да е възможно — отвърна му твърдо жената.
Люк излезе от стаята, затръшвайки с яд вратата. Беше ядосан на себе си, а не на секретарката, която просто пазеше шефа си от срещи с откачалки като него. Реши да се разходи наоколо и да отваря вратите, докато някой го познае или накрая го изхвърлят. Качи се по стълбите на втория етаж. Горе нямаше никой. Люк се изкатери по някаква дървена стълба без перила и влезе в обсерваторията. Но там също нямаше никой. Заоглежда с възхитен поглед огромния въртящ се телескоп и всичките му зъбни колелца и механизми, чудейки се какво да прави по-нататък.
По стълбите подир него се качи секретарката. Той се приготви за кавга, но тя се обърна към него съчувствено:
— Изпаднали сте в някаква беда, нали?
Любезната й загриженост надигна буца в гърлото му.
— Адски неудобно положение — отвърна той. — Изгубил съм паметта си. Знам, че съм специалист в ракетната област и се надявах да срещна някой, който да ме познава.
— В момента тук няма никой — каза му тя. — Професор Ларкли изнася лекция на тема „Ракетни горива“ в Смитсъновия институт в рамките на международната година на геофизиката и целият факултет е там.
Люк отново почувства прилив на надежда. Вместо с един геофизик, можеше да се срещне с цяла стая геофизици.
— Къде се намира Смитсъновият институт?
— Към центъра, точно на Главната.
Днес Люк бе карал достатъчно из Вашингтон, за да се сети, че това не е много далеч.
— В колко часа е лекцията?
— Започнала е в три.
Люк погледна часовника си. Беше три и половина. Ако побързаше, щеше да е там в четири.
— Смитсъновия — повтори той машинално.
— Всъщност той се помещава в Музея на самолетостроенето.
— Знаете ли колко хора ще присъстват на лекцията?
— Около сто и двайсет.
Нямаше начин поне един от тях да не го познава!
— Благодаря ви! — каза той и хукна надолу по стълбите.
3.30 следобед
„Въртенето на кожуха на втората степен стабилизира курса на полета чрез уравновесяване на вариациите между единайсетте малки ракетни двигателчета.“
Били беше бясна на Лен Рос за опита му да извлече максимум полза за себе си от хората от фондация „Сауърби“. Постът директор на научните изследвания трябваше да бъде даден на най-добрия учен, а не на най-мазния. Още кипеше от яд, когато секретарката на главния административен директор й се обади и я помоли да отиде в кабинета му.
Чарлс Силвъртън по професия беше счетоводител, но разбираше добре нуждите на учените. Диспансерът бе собственост на тръст, чиято цел беше проучване и лечение на психичните заболявания. Гледаше да работи така, че административните и финансови проблеми да не отвличат медиците от истинската им работа. Били го харесваше.