Кабинетът му се намираше в столовата на старата викторианска сграда и камината още си стоеше в ъгъла. Той махна на Били да седне и попита:
— Говори ли с хората от „Сауърби“ днес сутринта?
— Да. Лен тъкмо ги развеждаше, когато и аз се включих. Защо?
Той не й отговори.
— Мислиш ли, че може да си казала нещо, от което да са се обидили?
Тя смръщи вежди озадачено.
— Не. Просто си говорехме за новото крило.
— Знаеш, че исках ти да получиш поста директор на научните изследвания.
Били се стъписа.
— Не ми харесва употребата ти на минало време!
Той продължи:
— Лен Рос е кадърен учен, но ти си изключителна. Постигнала си повече от него, а си с десет години по-млада.
— Фондацията подкрепя кандидатурата на Лен, това ли искаш да ми кажеш?
Силвъртън се поколеба и неловко погледна встрани.
— Опасявам се, че настояват за това като условие за осигуряване на средствата.
— Мамка му! — Били беше смаяна.
— Познаваш ли някой, свързан с фондацията?
— Да. Един от най-старите ми приятели е член на борда. Името му е Антъни Каръл. Кръстник е на сина ми.
— А защо е в борда? С какво си вади хляба?
— Работи за държавния департамент, но майка му е много богата и той се занимава с няколко благотворителни дейности.
— Да не би да ти има зъб за нещо?
Били се върна за момент в миналото. Беше се разсърдила на Антъни след гафа, накарал Люк да напусне Харвард, и двамата повече не излязоха нито веднъж. Обаче му прости, като го видя как се държи с Елспет. Момичето бе изпаднало в дълбока депресия и следването й се сгромоляса, като се появи реална опасност дори да не успее да се дипломира. Ходеше наоколо като отнесена — блед призрак с дълга червена коса, отслабваше с всеки изминал ден и бягаше от лекции. И именно Антъни я спаси. Двамата станаха много близки, макар че връзката им бе по-скоро на приятелска, отколкото на романтична основа. Започнаха да учат заедно и накрая тя успя да навакса изгубеното. Антъни си възвърна уважението на Били и оттогава двамата бяха станали много добри приятели. Тя вдигна поглед към Чарлс:
— Бях му се разсърдила през 1941-а, но оправихме отношенията си преди много време.
— Може би някой от борда се възхищава от работата на Лен.
Били се замисли.
— Подходът на Лен е различен от моя. Той е фройдист, търси психоаналитични обяснения. Ако някой пациент изведнъж изгуби способността си да чете, Лен приема, че у него има някакъв подсъзнателен страх от писана реч, който до този момент е бил потискан. А аз първо гледам дали причината за това не е някакво увреждане на мозъка.
— Значи в борда има някой запален фройдист, настроен против теб.
— Сигурно. — Били въздъхна. — Могат ли да го направят? Толкова нечестно ми изглежда.
— Вярно, че е необичайно — съгласи се Чарлс. — Фондациите обикновено не се месят в решения, изискващи професионална квалификация. Но закон срещу това не съществува.
— Няма да оставя нещата така! Какво основание са посочили?
— Проведох един неофициален телефонен разговор с председателя. Каза ми, че според борда Лен бил по-квалифициран.
Били поклати глава.
— Сигурно има друга причина.
— Защо не вземеш да попиташ твоя приятел?
— Точно това смятам да направя — отвърна тя.
3.45 следобед
„С помощта на стробоскоп тежестите са разпределени по въртящия се кожух така, че балансът да е съвършен — в противен случай вътрешната клетка ще започне да вибрира по външната рамка и цялата конструкция ще се разпадне.“
Преди да излезе от студентското градче на университета, Люк бе разгледал картата. Институтът се намираше в парк, покрай който минаваше Главната улица. Поглеждайки часовника си през минута, той караше по Кей стрийт. Би трябвало да бъде в института след около десетина минути. Ако приемеше, че ще изгуби още пет, докато намери в коя зала се изнася лекцията, това означаваше, че ще пристигне в края й.
Бяха минали повече от единайсет часа, откакто бе започнал този кошмар. Въпреки това, понеже не можеше да си спомни нищо отпреди пет часа тази сутрин, той сякаш продължаваше вече цял живот.
Свърна надясно по Девета улица, насочвайки се, обнадежден, на юг. Няколко секунди по-късно чу краткия вой на полицейска сирена и сърцето му трепна. Вдигна поглед към огледалото за задно виждане. Проблясвайки със светлините си, зад него се бе залепила полицейска кола. На предната седалка седяха две ченгета. Единият посочи тротоара вдясно и по движението на устните му Люк разбра, че му казва: „Отбий и спри!“.