— Прочетох за това във вестниците… Божичко, да не би да работя по тази ракета?
— Аха. „Иксплорър“. Това е най-важното изстрелване в историята на американската космическа програма… Особено след успеха на руския „Спутник“ и провала с военноморския ни „Вангард“.
Люк се почувства въодушевен. Само преди няколко часа беше скитащ пияница. А се оказа, че е учен на върха на кариерата си.
— Но аз трябва да съм там за изстрелването!
— Точно така… Да имаш някаква представа защо не си?
Люк поклати глава.
— Събудих се тази сутрин в една тоалетна на Юниън Стейшън. Нямам представа как съм попаднал там.
Уил се ухили широко и разбиращо.
— Явно снощи си имал здрава нощ!
— Нека те питам нещо сериозно… мога ли да направя такова нещо? Да се напия до припадък?
— Не те познавам достатъчно, за да ти отговоря на този въпрос. — Уил смръщи вежди, мъчейки се да се съсредоточи. — Макар че, ако чуя, че си го направил, ще се изненадам много. Знаеш ни какви сме учените. Представата ни за здраво прекарване е да седнем на чаша кафе и да си приказваме за нашата работа.
На Люк това му прозвуча познато.
— Да се напиеш просто не е интересно.
И въпреки това нямаше никакво обяснение как се бе забъркал в тази каша. Кой беше Пит? Защо го следяха? И кои бяха ония двамата, които го бяха търсили из Юниън Стейшън?
Запита се дали да каже всичко това на Уил, но реши, че ще прозвучи много странно. Той можеше да си помисли, че е започнал да превърта. Вместо това каза:
— Ще се обадя в Кейп Канаверал.
— Прекрасна идея. — Уил вдигна слушалката и набра нула. — Уил Макдърмът. Мога ли да проведа междуградски разговор от този телефон?… Благодаря.
Подаде му слушалката.
Люк взе номера от „Справки“ и го набра.
— Обажда се доктор Лукас. — Изпита огромно задоволство, че спокойно може да си каже името. Никога не би помислил, че такава дреболия може да носи толкова много положителни емоции. — Бих искал да говоря с някого от екипа на „Иксплорър“.
— Те са в хангари D и R — отвърна телефонистът. — Моля ви, изчакайте малко.
Няколко секунди след това в слушалката прозвуча мъжки глас:
— Военна охрана. Полковник Хайд.
— Обажда се доктор Лукас…
— Люк! Най-сетне! Къде, по дяволите, се губиш?
— Във Вашингтон съм.
— Ама какви ги дъвчеш там? Ние тук замалко не се побъркахме! Започнахме да те издирваме чрез Военното разузнаване, пуснахме дори и ФБР, и ЦРУ.
Това обяснява присъствието на двамата агенти на гарата, помисли си Люк.
— Чуй сега. Случиха се някои странни неща… Загубих паметта си. Цял ден съм се лутал насам-натам, опитвайки се да разбера кой съм. И накрая намерих едни физици, които ме познават.
— Ама това наистина е… Как е могло да стане, за бога?
— Мислех си, че вие ще знаете нещо, полковник.
— Ти ми викаш Бил.
— Бил.
— Ами… добре, ще ти кажа каквото знам. В понеделник сутринта ти тръгна, обяснявайки, че трябва да отидеш до Вашингтон. И излетя от „Патрик“.
— Патрик?
— Военновъздушна база „Патрик“. Съвсем близо до Кейп Канаверал. Мариголд ти беше направила резервациите…
— Коя е тази Мариголд?
— Секретарката ти в Хънтсвил. Освен това резервира и обичайния ти апартамент в хотел „Карлтън“ във Вашингтон.
В гласа на полковника се промъкна лека завистлива нотка и Люк за миг се запита какво ли означава това „обичайния апартамент“, но имаше по-важни въпроси.
— Казвал ли съм на някого защо трябва да ходя до Вашингтон?
— Мариголд ти била уговорила среща с генерал Шерууд в Пентагона за вчера в десет часа сутринта… Но ти не си отишъл на срещата.
— А посочил ли съм причина защо съм искал да се видя с генерала?
— Явно не.
— Той с какво се занимава?
— Военна сигурност… Но освен това ви е и семеен приятел, така че срещата може да е била за какво ли не.
Трябва да е било нещо ужасно важно, помисли си Люк, за да го накара да се вдигне от Кейп Канаверал точно преди изстрелването.
— Изстрелването ще стане ли тази вечер?
— Не. Проблеми с времето. Отложено е за утре вечер в десет и половина.
Люк отново се запита за какво, по дяволите, е дошъл във Вашингтон.
— Имам ли някакви приятели във Вашингтон?
— Разбира се. Един от тях се обажда, кажи-речи, на всеки час. Бърн Ротетън.