Хайд му продиктува телефонния номер. Люк го записа.
— Веднага ще му звънна.
— Но преди това трябва да се обадиш на жена си.
Люк замръзна. Забрави да диша. Жена, помисли си. Имам жена. Запита се как ли изглежда.
— Люк, чуваш ли ме? — обади се разтревожено Хайд.
Люк шумно пое въздух.
— Ъ-ъ, Бил…
— Да?
— Как й е името?
— Елспет — отвърна той. — Името на жена ти е Елспет. Ще ти прехвърля разговора на нейния телефон. Чакай малко така.
Стомахът му се сви на топка. Ама това е тъпо, каза си той. Та тя ти е жена.
— Аз съм… Елспет. Люк, ти ли си?
Гласът й бе топъл и нисък, с ясна дикция и без следа от някакъв диалект. Той си я представи като висока, уверена в себе си жена.
— Да, Люк е — отвърна. — Изгубих паметта си.
— Побърках се тук. Добре ли си?
Люк изпита дълбока, задавяща благодарност, че някой се побърква заради него.
— Май вече да — каза той.
— Какво, за бога, е станало?
— Не знам. Събудих се тази сутрин в една тоалетна на Юниън Стейшън и цял ден се мъчих да разбера кой съм.
— Всички тук се скъсаха да те търсят. Къде си сега?
— В Смитсъновия институт.
— Има ли кой да се погрижи за теб?
Люк вдигна поглед към Уил Макдърмът и му се усмихна.
— Един приятел и колега ми помогна. Освен това ми дадоха номера и на Бърн Ротетън. Но всъщност няма нужда някой да се грижи за мен. Чувствам се добре, само дето изгубих паметта си.
Уил Макдърмът се изправи, явно смутил се от личния разговор, и прошепна:
— Ще те оставя малко сам. И ще те чакам вън.
Люк му кимна с благодарност.
Елспет тъкмо казваше:
— Значи не си спомняш защо тръгна за Вашингтон така набързо?
— Не. Явно и на теб не съм казал.
— Каза ми, че за мен било по-добре да не знам. Аз обаче откачих от притеснения. Обадих се на един наш приятел във Вашингтон. Антъни Каръл. Той работи в ЦРУ.
— И той какво направи?
— Ами обадил ти се в „Карлтън“ в понеделник вечер и двамата сте се разбрали да закусите заедно във вторник сутринта, но ти не си отишъл. Цял ден те е търсил. Ще му се обадя веднага да му кажа, че всичко е наред.
— Явно нещо е станало с мен между понеделник вечерта и вторник сутринта.
— Трябва да отидеш да те прегледа лекар.
— Чувствам се прекрасно. Но има много неща, които трябва да узная. Имаме ли деца?
— Не.
Люк почувства тъга, която му се стори позната, също като смътна болка от стара рана.
Елспет продължи:
— Опитваме се да си родим от сватбата насам, което прави четири години, но засега без успех.
— Живи ли са родителите ми?
— Майка ти е жива. Живее в Ню Йорк. Баща ти почина преди пет години.
Люк почувства как го залива внезапна вълна на мъка, появила се неизвестно откъде. Не помнеше нищо за баща си и никога нямаше да го види. Стори му се непоносимо мръсен номер.
— Имаш двама братя и сестра — продължи Елспет. — Всички са по-малки от теб. Малката ти сестра, Емили, е твоя любимка. Десет години по-малка от теб е. Живее в Балтимор.
— Имаш ли телефонните им номера?
— Разбира се. Задръж малко така, докато ги намеря.
— Искам да ги чуя… Не знам защо. — От другата страна се чу приглушено изхлипване. — Плачеш ли?
Елспет подсмръкна.
— Добре съм. — Той си я представи как вади от чантата си кърпичка. — Изведнъж ми стана толкова мъчно за теб — промълви тя през сълзи. — Сигурно е било ужасно.
— Имаше наистина някои тежки моменти.
— Чакай малко да ти кажа номерата.
Тя му ги продиктува.
— А богати ли сме? — попита я той, като свърши да записва.
— Баща ти беше преуспяващ банкер и ти остави много пари. Защо питаш?
— Бил Хайд ми каза, че съм отседнал в „обичайния ми апартамент“ в „Карлтън“.
— Преди войната баща ти беше съветник на Рузвелт и е обичал да взема цялото си семейство, когато е идвал във Вашингтон. Винаги е отсядал в ъгловия апартамент в „Карлтън“. И ти, изглежда, просто продължаваш традицията.
— Значи двамата с теб не живеем от заплатата, която ми плащат военните?
— Не, макар че в Хънтсвил се опитваме да не живеем по-добре от нашите колеги.
— Мога да ти задавам въпроси цял ден. Но трябва да се помъча да разбера как е станало всичко това. Ще дойдеш ли при мен довечера?