За миг настъпи тишина.
— Боже мой, защо?
— За да ми помогнеш да разбуля тази мистерия с мен. Сигурно ще имам нужда от помощта ти… а също и от компанията ти.
— Трябва да зарежеш всичко и веднага да дойдеш тук. Това беше немислимо.
— Не мога да го зарежа. Трябва да разбера за какво става въпрос. Твърде важно е, за да го забравя така лесно.
— Люк, точно сега не мога да тръгна от Кейп Канаверал. Мъчим се да изстреляме първия американски спътник, за бога! Не мога да изоставя колегите си в такъв момент.
— Май си права. — Разбираше я, макар и да го заболя от отказа й. — Кой е Бърн Ротетън?
— Следвахте заедно в Харвард, както и с Антъни Каръл. Сега е писател.
— Той се е опитвал да се свърже с мен. Може би знае за какво е всичко това.
— Обади ми се по-късно, моля те. Довечера ще съм в мотел „Старлайт“.
— Добре.
— Моля те, Люк, внимавай! — каза тя настоятелно.
— Добре, обещавам.
Той затвори и остана известно време така, без да помръдне. Част от него го караше да се върне в хотела и да се просне в леглото. Но беше твърде заинтригуван, за да го направи. Вдигна отново телефона и набра номера на Бърн Ротетън.
— Обажда се Люк Лукас — каза той, когато отсреща вдигнаха.
Бърн имаше грапав глас с лек нюйоркски акцент.
— Люк, слава богу! Какво, по дяволите, става с теб?
— Всички казват така. Отговорът е, че не знам нищичко, освен че съм изгубил паметта си.
— Какво? Изгубил си паметта си?!
— Точно така.
— Ух, мамка му! Знаеш ли какво ти се е случило?
— Не. Надявах се ти да знаеш нещо.
— Може би знам. Не съм сигурен.
— За какво си ме търсил?
— Безпокоях се. Ти ми се обади в понеделник от Хънтсвил.
Това бе нещо ново.
— Чакай малко! От Хънтсвил?
— Аха.
— Мислех, че съм тръгнал от Флорида.
— Така е, но трябвало да минеш през Хънтсвил и да свършиш някаква важна работа.
Нито Бил Хайд, нито Елспет му бяха казали такова нещо. Може би не знаеха нищо.
— Карай нататък.
— Каза ми, че си на път за насам, че искаш да се видим и че ще ми се обадиш от „Карлтън“. Но не го направи.
— Нещо е станало с мен в понеделник през нощта.
— Аха. Слушай, има един човек, на когото трябва да се обадиш. Били Джоузефсън. Световноизвестна специалистка по въпроси, свързани с паметта.
Името му напомни нещо.
— Май видях името й в библиотеката.
— Освен това ми е бивша жена и стара твоя приятелка.
Бърн му даде телефона.
— Веднага ще й се обадя. Бърн…
— Да?
— Губя паметта си и изведнъж се оказва, че моя стара приятелка е световноизвестен специалист по въпросите на паметта. Това не ти ли се струва странно съвпадение?
— Има нещо вярно — отвърна Бърн.
4.45 следобед
„Най-горната степен, на която е монтиран спътникът, е дълга два метра и само петнайсет сантиметра в диаметър. Тежи малко над петнайсет килограма. По форма прилича на кюнец.“
Били бе запланувала едночасов разговор с пациент, футболист, който бе пострадал от силен сблъсък с противников играч. Беше интересен обект, защото си спомняше всичко до един час преди мача и нищо след това — до момента, когато усетил, че стои на страничната линия с гръб към игрището, чудейки се как е попаднал там.
Обаче по време на разговора тя бе разсеяна, мислейки си за фондацията „Сауърби“ и за Антъни Каръл. И докато приключи с футболиста и позвъни на Антъни, вече кипеше от нетърпение. Извади късмет и се свърза с него още при първия опит.
— Антъни — започна тя рязко, — какво, по дяволите, става?
— Стават много неща — отвърна той. — Египет и Сирия решават да се слеят, полите стават все по-къси, а Рой Кампанела си е счупил врата и едва ли ще играе пак.
Били с усилие потисна внезапно надигналото се желание да му се разкрещи.
— Постът директор на научните изследвания ми се размина — каза тя, говорейки с демонстративно спокоен глас. — Работата получава Лен Рос. Знаеше ли това?
— Да, май го знам.
— Не разбирам. Мислех си, че ще изгубя в полза на някой висококвалифициран непознат човек. Например Сол Уайнбърг от Принстън или някой от неговия ранг. Обаче всички знаят, че съм по-добра от Лен.
— Знаят ли?
— Хайде стига, Антъни! И ти го знаеш. По дяволите, ти сам ме насочи в тази посока на изследване. Още преди години, в края на войната, когато…