— Добре, добре, много добре помня — прекъсна я той. — Това все още е строго секретно, знаеш.
Нямаше представа, че онези неща, които правеха през войната, могат да се окажат важни тайни. Това обаче беше без значение.
— В такъв случай защо не получих работата?
— Трябва ли да знам?
Но това е унизително, каза си тя, и само желанието й да разбере истината надделя над мисълта да му тресне телефона.
— Фондацията настоява за Лен.
— Ами… май има право.
— Антъни, говори!
— Нали говоря.
— Ти участваш в тази фондация. Много е необичайно за един тръст да се меси в решения от такъв вид. Обикновено оставят специалистите да го решават. И ти сигурно знаеш защо са предприели такава необичайна стъпка.
— Е, не знам. Но доколкото знам, тази стъпка още не е направена. Не е имало заседание за това. Иначе щях да знам.
— Чарлс беше съвсем сигурен.
— Не се съмнявам, че е истина, за твое нещастие. Но това не е от онзи вид въпроси, които трябва да се обсъждат открито. Най-вероятно председателят и един-двама членове на борда са си поприказвали на чашка в клуб „Космос“. После някой от тях се е обадил на Чарлс по телефона и му е казал. Той не може да си позволи да ги притеснява, затова приема, без да задава въпроси. Ей така стават нещата. Само съм изненадан, че Чарлс е бил толкова откровен с теб.
— Според мен беше шокиран. Не може да разбере защо е станало така. И аз си казах, че ти може би знаеш.
— Сигурно им е подействало нещо много тъпо. Рос женен ли е?
— Женен, с четири деца.
— На председателя не му харесва жени да получават високи заплати, когато има мъже, издържащи многочленни семейства.
— За бога, Антъни! Аз също издържам дете и болна майка!
— Не съм казал, че е логично. Слушай, Били, трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно.
— Добре — отвърна тя.
Били затвори и се вгледа в телефона, опитвайки се да подреди мислите си. Разговорът й прозвуча някак си фалшиво и тя се запита защо. Беше напълно правдоподобно Антъни да не знае нищо за машинациите между останалите членове на борда. Тогава защо не му вярваше? Прехвърляйки разговора още веднъж в главата си, Били си даде сметка, че думите му просто звучаха уклончиво… нещо, което не бе в характера му. Накрая й бе казал малкото, което знаеше, но някак си неохотно. Сумирано, всичко това водеше до ясен извод.
Антъни лъжеше.
5 часа следобед
„Четвъртата степен на ракетата е направена от лека титаниева сплав, вместо от неръждаема стомана. Спестената тежест дава възможност ракетата да носи един жизненоважен килограм научно оборудване.“
Антъни затвори и телефонът веднага започна да звъни. Вдигна слушалката и чу Елспет, която звучеше изплашено.
— За бога, от четвърт час звъня!
— Говорех с Били. Тя…
— Няма значение. Току-що говорих с Люк.
— Божичко! Как е възможно?
— Млъкни и слушай! Бил в Смитсъновия институт заедно с група физици.
— Тръгвам веднага.
Антъни хвърли слушалката върху вилката и хукна към вратата. Пит го видя и хукна подире му. Двамата стигнаха до паркинга и се метнаха в колата на Антъни.
Лошо беше, че Люк е говорил с Елспет. Това означаваше, че всичко се връща обратно в изходното си положение. Но ако успееше да се добере пръв до Люк, все още имаше възможност да закърпи нещата.
Отне им десетина минути да стигнат до Смитсъновия институт. Двамата оставиха колата пред входа на музея и изтичаха в хангара.
Близо до входа отвътре имаше обществен телефонен автомат, но нито следа от Люк.
— Дай да се разделим — каза Антъни. — Аз ще тръгна надясно, а ти — наляво.
Той тръгна между щандовете с експонатите, взирайки се внимателно във всяко лице, оглеждащо музейната изложба или вдигнало глава нагоре към висящите от тавана модели на самолети. Двамата се срещнаха в другия край. Пит вдигна ръце безпомощно.
В едната страна на хангара имаше кабинети и тоалетни. Пит погледна в мъжката тоалетна, а Антъни провери кабинетите. Люк сигурно се е обадил от някой телефон тук, но сега вече нямаше никаква следа от него.
Пит излезе от тоалетната и каза:
— Нищо.
— Катастрофа — мрачно изръмжа Антъни.
Пит смръщи вежди озадачено.
— Така ли? Катастрофа? Този тип сигурно е по-важен, отколкото ти си ми казал.