Били пое дълбоко въздух.
— Тренировъчен курс. Ориентиране по карта, радиопредаване, огнестрелно оръжие, бойни изкуства.
Люк се ухили.
— Не ми изглеждаш облечена като за жиу-жицу.
Били продължаваше да се облича стилно, въпреки войната. Специално този ден бе облечена в бледожълт костюм с късо сако, дръзка, къса до коляното пола и широкопола, прилична на обърната чиния шапка. Разбира се, не можеше да си позволи да се облича по последна мода със заплатата от военните — този костюм си го бе скроила и ушила сама. Баща й беше научил всичките си деца на шев и кройка.
— Ще сметна това за комплимент — усмихна се тя, превъзмогнала шока. — Къде се губиш?
— Имаш ли малко време да поговорим?
— Разбира се.
Трябваше да влиза в час по криптография, но той спокойно можеше да върви по дяволите.
— Хайде да излезем навън.
Беше топъл септемврийски следобед. Люк съблече сакото си и го преметна през рамо.
— Как така е станало, че си в OSS?
— Антъни Каръл го уреди — отвърна тя. Офисът за стратегическа служба се считаше за едно от най-престижните работни места и всеки копнееше да попадне там. — Той сега е личен помощник на Бил Донован. — Генерал Бил Донован, или Дивия Бил, беше шеф на OSS. — Някъде около година бях шофьор на един генерал и го разкарвах из Вашингтон, затова наистина се зарадвах, когато постъпих тук. Антъни използва служебното си положение, за да доведе всичките си стари приятели от Харвард. Елспет е в Лондон, Пег е в Кайро, а доколкото знам, вие двамата с Бърн сте били някъде в тила на врага.
— Във Франция — каза Люк.
— Как е там?
Той запали цигара. Това бе нещо ново — в Харвард Люк не пушеше. Сега обаче опъваше от цигарата така, сякаш тютюнът бе смисълът на живота му.
— Първият човек, когото съм убил в живота си, беше французин — каза той рязко.
Беше болезнено ясно, че ужасно му се иска да поговори за това.
— Разкажи ми как стана — помоли го тя тихо.
— Беше ченге. От жандармерията. Казваше се Клод, също като мен. Всъщност не беше лош човек… може би малко антисемит, но не повече, отколкото всеки среден французин или дори американец. Направи грубата грешка да влезе в къщата, където се бе събрала моята група. Нямаше никакво съмнение какво правим — на масата имаше опъната карта, до стените бяха подпрени автомати, а в единия ъгъл Бърн обясняваше на френците как да връзват адска машина. — Люк се изсмя безрадостно. — И тъпакът се опита да ни арестува всичките. Не че заради това го убих. И да не беше го направил, пак трябваше да умре. Беше ни видял.
— И ти какво направи? — прошепна Били.
— Замъкнах го навън и му пуснах един куршум в тила.
— О, боже!
— Но не умря веднага. Мъчи се цяла минута.
Тя го хвана за ръката и леко я стисна. Люк отвърна на стискането и двамата продължиха нататък, хванати ръка за ръка. После й разказа за една жена от Съпротивата, която немците заловили и измъчвали, и Били плака безмълвно, оставяйки сълзите да се стичат по бузите й.
Следобедният ден захладня, а мрачните му истории продължаваха една след друга — вдигнати във въздуха коли, убийства на германски офицери, избити другари от Съпротивата, еврейски семейства, откарани в неизвестна посока, стиснали в прегръдките си невръстни деца.
Вървяха така два часа, докато по едно време той се препъна и щеше да падне, ако тя не го беше подкрепила.
— Боже господи! — изстена той. — Толкова съм уморен. Не мога да спя добре.
Били спря едно такси и го закара до хотела му. Беше отседнал в „Карлтън“. Военните не се отпускаха до такава степен, но тя си спомни, че семейството му е заможно.
Беше си резервирал ъгловия апартамент. В хола имаше роял — нещо, което тя виждаше за пръв път — а в банята — дериват на телефона в хола.
Били се обади на румсървиса и поръча пилешка супа, бъркани яйца, горещи кифлички и половин литър студено мляко. Той седна на дивана и започна да й разказва друга история, този път смешна, как веднъж извършили саботаж във фабрика, произвеждаща кухненски тигани.
— Втурвам се аз в онзи огромен цех и виждам около петдесет жени, хванали чуковете и млатят ли, млатят по ония тигани. Крещя им: „Бързо опразвайте цеха! Ще гръмне всеки момент“. Но те продължават да си работят. Не ми повярваха.
Преди да довърши разказа си, поръчката пристигна.
Били подписа сметката, даде бакшиш на сервитьора и сложи масата. Когато се обърна да го повика, той вече бе заспал.