Но се сдържа. Не бе решила дали иска това да продължи. Беше имала цяла нощ на разположение да мисли, но дори не й бе идвало наум. Сега се страхуваше, че докосне ли го, по-нататък ще изгуби контрол върху себе си. И после какво?
Войната бе довяла нещо като леко разпускане на морала във Вашингтон, но това за нея не важеше. Тя стисна ръце в скута си и каза:
— Изобщо нямам намерение да те целувам, докато не се облечеш.
Той я погледна със скептичен поглед.
— Страх те е да не се компрометираш ли?
Били трепна от иронията в гласа му.
— Това сега пък какво означава?
— Ами… прекарахме нощта заедно — сви рамене той.
Стана й неприятно.
— Останах тук, защото ме помоли! — рязко му възрази тя.
— Добре де, добре, само не се ядосвай.
Обаче желанието й към него изведнъж се бе трансформирало в също толкова силен гняв.
— Ти залиташе от умора и аз просто те сложих да спиш — разярено каза тя. — След това ме помоли да не си тръгвам и аз останах.
— Много съм ти благодарен.
— Тогава не говори така, сякаш съм… курва!
— Но аз нямах предвид това.
— Да, но точно така излезе. Намекна, че вече съм се компрометирала достатъчно, така че каквото и да направя, разлика няма да има.
Той въздъхна дълбоко.
— Е, не съм искал да прозвучи така. Божичко, ти си готова да вдигнеш на главата си целия хотел само заради някаква си обикновена забележка.
— Адски обикновена.
Работата бе там, че тя наистина се бе компрометирала.
На вратата се почука.
Двамата се спогледаха и Люк каза:
— Румсървисът сигурно.
Тя обаче не искаше да я заварват с необлечен мъж.
— Иди в спалнята.
— Добре.
— Но преди това ми дай халката си.
Люк вдигна ръка и я погледна. На малкия му пръст имаше златна халка.
— Защо?
— За да може сервитьорът да си помисли, че съм омъжена.
— Но аз никога не я свалям.
Това я разгневи още повече.
— Изчезвай тогава! — изсъска му.
Той влезе в спалнята. Били отвори вратата и сервитьорката влезе, бутайки пред себе си количката.
— Ето ни и нас, госпожице — весело я поздрави тя.
Били се изчерви. В това „госпожице“ сякаш бе събрана цялата ирония, на която младото момиче бе способно. Подписа сметката, но не й даде бакшиш.
— А ето ме и мен — тросна й се тя и й обърна гръб.
Сервитьорката излезе. Били чу шума от душа. Почувства се изнурена. Беше прекарала цяла нощ в прегръдката на романтичните си представи, а сега изведнъж, за няколко минути всичко отиде по дяволите. Люк бе толкова любезен и нежен, а сега се бе превърнал в мечка. Как, по дяволите, стават тия работи?
Но каквото и да беше, той я бе накарал да се почувства евтина. След минута-две щеше да излезе от банята, готов да седне на масата и да закусва с нея, сякаш са женени от години. Но не бяха — и на Били започваше да й става все по-неудобно и по-неудобно.
Ами тогава, каза си тя, след като не ми харесва, защо още стоя тук? Добър въпрос.
Сложи си шапката. Беше по-добре да се измъкне, докато у нея все още бе останало малко достойнство.
Помисли си дали да не му остави бележка. Чу, че душът в банята спира. Всеки момент щеше да излезе, дъхащ на сапун, обвит в халат, с мокра коса и боси крака, изглеждащ така, че направо да го изядеш. Нямаше време за бележки.
Тя излезе от апартамента, тихичко затваряйки вратата зад себе си.
През следващите четири седмици се виждаха почти всеки ден.
Отначало той ходеше в съоръжение Q на доклади. На обяд я издирваше, за да обядват заедно и двамата сядаха в кафетерията или си вземаха сандвичи и отиваха в парка. Маниерите му се върнаха до обичайната за него отпусната сърдечност, което я караше да се чувства уважавана и желана. Болката от поведението му в „Карлтън“ постепенно се уталожи. Може би, мислеше си тя, той също не е прекарвал нощта с любим човек и не е бил съвсем сигурен как да се държи. Сега се отнасяше към нея по най-обикновен начин, сякаш му бе сестра. А сестра му сигурно бе единствената жена на този свят, която го бе виждала по бельо.
В края на седмицата той й определяше среща и в една съботна вечер двамата ходиха да гледат „Джейн Еър“. На другия ден, неделя, се возиха с лодка по Потомак. Във Вашингтон витаеше някаква атмосфера на безразсъдство. Градът бе пълен с млади мъже на път за фронта или пък върнали се у дома в отпуск мъже, за които срещата със смъртта се бе превърнала във всекидневие. Те искаха да ядат, да пият, да танцуват и да правят любов, защото втори шанс може би нямаше да имат. Баровете бяха претъпкани и свободните момичета нямаше начин да прекарват нощите си сами. Съюзниците печелеха войната, но всеки ден се появяваха островчета на скръбта — новини за убит роднина, съсед или приятел, пристигаха ежедневно.