— Да, ходехме — каза Били, докато двамата слизаха по стълбите.
Устата на Люк пресъхна. Представи си как държи ръката й, вперил очи в лицето й през обляната в светлината на свещи маса, как я целува, как, полегнал на леглото, я гледа, докато се освобождава от дрехите си. Почувства се виновен, знаейки, че има жена, но не можеше да си я спомни, а Били беше тук, до него, като говореше оживено и се усмихваше, леко ухаеща на сапун.
Стигнаха до главния вход на сградата и спряха.
— Бяхме ли влюбени един в друг? — попита я Люк.
Гледаше я втренчено, изучавайки лицето й. До този момент му беше лесно да прочете какво изразява то, но книгата като че ли изведнъж се затвори и освен безизразната корица, нищо друго не се виждаше.
— О, да — отвърна тя и макар че тонът й бе лековат, в гласа й се долавяше далечно потрепване. — Мислех, че си единственият мъж на този свят.
Как е могъл да изпусне такава жена? Това му се струваше трагедия, по-голяма от загубата на паметта.
— Обаче после си разбрала, че не е така.
— Вече съм достатъчно голяма, за да знам, че такива неща като чаровни принцове няма. Има просто маса мъже с повече или по-малко недостатъци. Понякога наистина са облечени в блестящи брони, но по тях винаги има малки или големи петна ръжда.
Искаше да узнае и най-малката подробност, но въпросите бяха твърде много.
— И ти се омъжи за Бърн.
— Да.
— А той какво представлява?
— Умен е. Обичам умните мъже. В противен случай ми доскучава. И силните. Достатъчно силни, за да ми се опълчват.
Тя се усмихна с усмивката на човек с голямо сърце.
— И какво се обърка?
— Несходство в житейските ценности. Звучи малко абстрактно, но Бърн рискува живота си в Испанската гражданска война, а след това и във Втората световна. При него политиката беше преди всичко останало.
Имаше още един въпрос, чийто отговор Люк искаше да узнае най-силно. Не можа да измисли по-деликатен и заобиколен начин, за да го зададе, затова изтърси:
— А сега имаш ли си някого?
— Да. Казва се Харолд Бродски.
Люк се почувства като глупак. Разбира се, че ще си има някого. Беше красива разведена жена на трийсет години и мъжете сигурно се редяха на опашка, за да излизат с нея.
Той се усмихна кисело.
— Чаровният принц, а?
— Не е, но е умен, разсмива ме и ме обожава.
Ревността стисна сърцето на Люк като в клещи. Късметлия Харолд, рече си той.
— И сигурно имате едни и същи житейски ценности.
— Да. Най-важното нещо в неговия живот е детето му — вдовец е — и едва след това идва научната му работа.
— Която е?
— Химия на йода. Аз съм същата по отношение на моята работа. — Тя се усмихна. — Може да не ме бива с мъжете, но май все още съм си същата идеалистка, що се отнася до разкриване тайните на човешкото съзнание.
Това го върна с трясък в действителността. Напомнянето бе като удар — болезнен и смазващ.
— Бих искал ти да разкриеш тайните на моето съзнание.
Тя смръщи нос и въпреки надвисналите над главата му проблеми, Люк не можа да не забележи колко е хубава, когато озадачено сбърчи нос.
— Странно! — забеляза тя замислено. — Може да си пострадал от удар в гръбначния стълб, от който не са останали никакви следи, но в този случай би трябвало да имаш силно главоболие.
— Няма нищо такова.
— Не си и алкохолик или наркоман. Познава се от пръв поглед с невъоръжено око. Ако си преживял някакъв ужасен шок или си бил под натиска на продължителен стрес, вероятно щях да го разбера или от теб, или от някой от нашите общи познати и приятели.
— Значи какво остава?
Тя поклати глава.
— Определено не си шизофреник, така че няма начин да си бил подлаган на лечение с нарко и електрошокова терапия, което би предизвикало…
Изведнъж млъкна с объркано изражение на лицето, с отворени широко уста и очи.
— Какво? — попита я Люк.
— Спомних си за Джо Блоу.
— Кой е той?
— Джоузеф Белоу. Името се наби в очите ми, защото ми заприлича на набързо измислено.
— И?
— Бил е приет късно снощи, след като аз се бях прибрала вкъщи. И след това са го изписали през нощта. Което всъщност беше най-странното.