— Какво му е имало?
— Шизофрения. — Тя изведнъж побледня като платно. — Ох, мамка му…
Люк започна да схваща какво минава през ума й.
— Значи този пациент…
— Дай да проверим болничния му картон.
Тя се извърна и хукна обратно по стълбите. Двамата минаха няколко коридора и накрая влетяха в стая, обозначена „Архив“. Вътре нямаше никой. Били запали лампите. После отвори едно чекмедже, обозначено с буквите А-Д, запрехвърля картоните един след друг и накрая измъкна един.
— Бял мъж — зачете тя, — висок метър и осемдесет и три, тежащ деветдесет килограма, на трийсет и седем години.
Догадката на Люк се потвърди.
— Мислиш, че това съм бил аз?
Тя кимна.
— На пациента е било приложено лечение, предизвикващо глобална амнезия.
— Божичко! — Люк бе отчаян, но в същото време и заинтригуван. Ако Били беше права, значи са му го направили нарочно. Това обясняваше и защо го следяха. Вероятно за да видят дали лечението е дало резултати. — И кой го е направил?
— Моят колега, доктор Ленърд Рос, е приел пациента. Лен е лекар. Бих искала да чуя обяснението му за даване на разрешение за такова лечение. Пациентът обикновено стои известно време под наблюдение с дни и чак тогава се назначава лечение. Освен това не мога да измисля оправдание от медицинска гледна точка за изписването на пациента веднага след това… Дори и със съгласието на роднините. Това е ужасно необичайно.
— Този Рос май е загазил.
Били въздъхна.
— А може и да не е. Ако започна да протестирам, хората ще си кажат, че му имам зъб, защото той стана директор на новия отдел „Научни изследвания“.
— И кога стана тая работа?
— Днес.
Люк чак подскочи.
— Рос е бил повишен днес?
— Да. И мисля, че това не е било съвпадение.
— По дяволите, разбира се, че не е! Бил е подкупен. Обещали са му повишение, ако одобри това необичайно лечение.
— Не мога да повярвам… Всъщност мога. Той е наистина слаб човек.
— Обаче е инструмент в ръцете на някой друг. Някой висшестоящ в йерархията на болницата сигурно го е накарал.
— Не — поклати Били глава. — Тръстът, който финансира проекта, фондация „Сауърби“, е настояла Рос да стане директор. Не можахме да разберем защо. Сега вече знам.
— Всичко съвпада… наистина, но е още по-объркващо отпреди. Искаш да кажеш, че някой от фондацията е искал аз да изгубя паметта си?
— И се досещам кой — каза Били. — Антъни Каръл. Той е в борда.
Името му напомни нещо. Люк си спомни, че Антъни е оня, който работеше в ЦРУ, за когото Елспет му бе споменала.
— Въпросът „защо“ обаче си остава.
— Да, но вече имаме кого да питаме — каза Били и вдигна телефона.
Докато тя набираше, Люк се опита да подреди мислите си. През изминалия час бе получил цяла серия от удари. Казаха му, че няма да възвърне паметта си. Научи, че е обичал Били и я е изгубил и не можеше да разбере как е могъл да бъде такъв глупак. И накрая — за капак — научи, че амнезията му е била нарочно предизвикана от някакъв човек от ЦРУ. Но пак нямаше начин да разбере защо.
— Дайте ми Антъни Каръл — каза Били с безцеремонен тон в слушалката. — Кажете му, че доктор Джоузефсън го търси… Добре тогава, предайте му, че трябва да ми се обади на всяка цена. — Тя погледна часовника си. — Точно след един час ще си бъда вкъщи. — Лицето й внезапно потъмня. — Не ме премятай, всезнайко, знам, че можеш да се свържеш с него по всяко време на денонощието, независимо от това къде се намира.
Тя тресна слушалката върху вилката.
Видя как я гледа Люк и изведнъж се засрами.
— Съжалявам — промърмори. — Но тоя тип вика: „Ще видя какво мога да направя“, сякаш ми прави кой знае каква услуга.
Люк си спомни за думите на Елспет, че Антъни Каръл е стар приятел, негов състудент, а също така и на Бърн.
— Този Антъни… — промълви той несигурно. — Мислех, че е приятел.
— Да — кимна Били, сбърчила нос загрижено. — Аз също.
7.30 следобед
„В спътника има два вида термометри — по един термисторен за вътрешната температура и обшивката и по един резистентен за измерване температурата на обшивката от външната страна и носа.“
Бърн живееше на Масачузетс Авеню, гледащо към живописното дефиле на Рок Крийк, в квартал с огромни къщи и чуждестранни посолства. Апартаментът му имаше иберийско обзавеждане — украсени с орнаменти мебели от испанската колониална епоха, картини с опалени от слънцето пустинни пейзажи, окачени по голите и бели като сняг стени. Люк си спомни думите на Били, че Бърн е взел участие в Испанската гражданска война.