Лесно му бе да си представи Бърн като боец. Тъмната му коса вече отстъпваше назад и талията му леко висеше над колана на панталоните, но лицето му бе добило твърдо изражение, а сивите очи гледаха студено. Люк се запита дали един такъв здраво стъпил на земята мъж ще повярва на историята, която се канеше да му разкаже.
Бърн стисна сърдечно ръката на Люк и му даде да пийне силно кафе от малка чашка. На богато инкрустирания шкаф бе поставена снимка, сложена в сребърна рамка, на която имаше мъж на средна възраст в изпокъсана риза, стиснал пушка в ръце. Люк я взе и започна да я разглежда.
— Ларго Бенито — обясни Бърн. — Най-великият човек, когото познавам. Воювахме заедно в Испания. Синът ми се казва Ларго, но Били му вика Лари.
Бърн вероятно смяташе войната в Испания за най-доброто време в живота си.
— Аз навярно също имам някои хубави спомени — каза той унило.
Бърн го изгледа остро.
— Какво става, стари приятелю?
Люк седна и му разправи какво бяха открили двамата с Били в болницата. И накрая заключи:
— Ето какво мисля, че е станало с мен. Не знам дали ще ми повярваш, но въпреки това ще ти го кажа, защото наистина се надявам да хвърлиш известна светлина върху тази мистерия.
— Ще се постарая.
— Пристигнал съм във Вашингтон в понеделник точно преди изстрелването на ракетата, за да се срещна с някакъв генерал по тайнствен повод, за който не съм казал на никого. Жена ми се притеснила за мен и се обадила на Антъни да ме наглежда. И той ми се обадил, след което двамата сме се уговорили да закусим заедно във вторник сутринта.
— Дотук няма нищо необичайно. Антъни е най-добрият ти приятел. Двамата бяхте съквартиранти, когато се запознах с вас.
— По-нататък вече става по-необичайно. Виждаме се с Антъни на закуска и той ми слага нещо в кафето, от което аз заспивам, после ме качва в колата си и ме откарва в Джорджтаунския психодиспансер. Успял е някак си да отстрани Били, а може и да е изчакал да свърши работният й ден. Каквото и да е измислил, стараел се е тя да не ме види и ме записал под измислено име. След това напипал доктор Лен Рос, за когото предварително е знаел, че е корумпиран. Използвайки положението си на член на борда на фондация „Сауърби“, той накарал Лен Рос да ми приложи някакво лечение, в резултат от което съм изгубил паметта си.
Люк млъкна, очаквайки Бърн да каже, че цялата работа е смешна, невъзможна и плод на болно въображение. Но той не го направи. За голяма изненада на Люк, Бърн просто каза:
— Но, за бога, защо?
Люк се почувства по-добре. Щом Бърн му вярва, значи може да помогне. Продължи:
— Нека засега да се съсредоточим върху това „как“, а не „защо“.
— Добре.
— За да прикрие следите си, той ме изписва от болницата, облича ме в парцали, вероятно докато още съм бил в безсъзнание, и ме захвърля в Юниън Стейшън заедно с някакъв друг тип, чиято задача е да ме убеди, че съм такъв, какъвто изглеждам, като в същото време ме наглежда, за да се убеди, че обработката, на която съм бил подложен, е дала резултат.
Този път Бърн беше по-скептичен.
— Но той сигурно е знаел, че рано или късно ще откриеш истината.
— Не обезателно… Не и цялата. Но си прав, сигурно е предвидил, че след няколко дни или седмици ще успея да разбера кой съм. Обаче сигурно си е казал, че ще си помисля, че съм излязъл нещо от релси. Хората наистина губят паметта си след тежки запои, поне така гласи легендата. Ако наистина сметнех това за невероятно и зададях само няколко въпроса, следата щеше да изстине. Били вероятно щеше да забрави за мистериозния пациент… а в случай че не забрави, Рос е щял да унищожи картона му.
Бърн кимна замислено.
— Рискован план, но с отлични шансове за успех. При поверителната работа това е най-доброто, на което можеш да се надяваш.
— Изненадан съм, че скепсисът ти не е по-голям.
Бърн сви рамене.
Люк продължи настоятелно:
— Има ли някаква причина да приемеш толкова лесно тази история?
— Всички сме работили поверителна работа. Стават такива неща.
Люк изпита увереност, че Бърн крие нещо. Не можеше нищо да направи, освен да го моли.