— Какво стана с теб по-нататък?
— Минаха две ужасни години, после ми дойде наум за „Ужасните близнаци“.
Люк вдигна вежди.
— Това е поредица книги за деца. — Той посочи към библиотеката. — Чел си ги, както разбрах, на хлапето на сестрата.
Люк бе приятно изненадан да научи, че има племенник или племенничка, а може би и няколко. Почувства се доволен от себе си, че им е чел на глас.
Имаше толкова неща да научи за себе си!
Той обхвана с широк жест скъпия апартамент.
— Книжките сигурно са имали успех.
Бърн кимна.
— Първата книжка написах под псевдоним и се обърнах към един агент, който съчувстваше на жертвите от лова на вещици, организиран от Маккарти. Книгата стана бестселър и оттогава пиша по две годишно.
Люк стана, приближи се до библиотеката, измъкна една книга от лавицата, отвори я напосоки и зачете:
— Кое е по-лепкаво — медът или разтопеният шоколад? Близнаците трябваше да разберат. И точно заради това проведоха експеримента, който толкова вбеси мама.
Той се усмихна. Представи си с какво удоволствие децата четат за такива неща. После изведнъж се натъжи.
— С Елспет нямаме деца.
— И нямам представа защо — каза Бърн. — Ти винаги си искал да имаш.
— Опитвали сме се, но нищо не се получило. — Люк затвори книжката и я пъхна обратно на мястото й. — Щастливо ли съм женен, Бърн?
Бърн въздъхна.
— Щом питаш, ще ти кажа. Не.
— Защо?
— Нещо се било объркало, но ти не знаеше какво. Веднъж ми се обади по телефона да ме питаш за съвет, но аз не можах да ти помогна.
— Преди няколко минути каза, че Били е трябвало да се омъжи за мен.
— Едно време двамата бяхте луди един по друг.
— Тогава какво е станало?
— Не знам. След войната се сдърпахте много здраво. Никой от нас не можа да разбере защо.
— Ще трябва да попитам Били.
— И аз така мисля.
— Тъй или иначе, вече разбрах защо повярва толкова лесно на разказа ми — каза Люк.
— Аха — кимна Бърн. — Мисля, че това е дело на Антъни.
— А имаш ли някаква представа защо?
— Ни най-малка.
8 часа вечерта
„Ако температурните отклонения са по-високи от очакваните, възможно е германиевите транзистори да прегреят, живачните батерии да замръзнат и спътникът да не успее да изпрати никакви данни на Земята.“
Били седеше на тоалетката и оправяше грима си. Според нея очите й бяха най-привлекателната черта и тя винаги им отделяше голямо внимание, съсредоточено изписвайки ги с черен молив, слагайки сиви сенки и потъмнявайки леко миглите. Вратата на спалнята бе отворена и отдолу долиташе звукът на телевизора — Лари и Беки-Ма гледаха „Дилижансът“.
Тази вечер нещо не й се излизаше никъде. Събитията от изминалия ден бяха разбунили много страсти. Беше разгневена от това, че не можа да получи работата, която искаше, ядосана на Антъни за тъмните му машинации и стресната и объркана от факта, че химията между нея и Люк е все още мощна и опасна, каквато винаги е била. Тя се замисли, припомняйки си отношенията си с Антъни, Люк, Бърн и Харолд и питайки се дали е направила правилния избор в живота. След всичко случило се перспективата да прекара вечерта, гледайки телевизия с Харолд, й се струваше незначителна, макар че бе привързана към него. Телефонът иззвъня.
Тя скочи от табуретката да вдигне деривата до леглото си, но Лари вече бе вдигнал телефона долу. В слушалката прозвуча гласът на Антъни:
— Обаждаме се от ЦРУ. Вашингтон всеки момент ще бъде нападнат от армия подскачащи зелки.
Лари се изкиска:
— Чичо Антъни, познах те.
— Ако към вас се приближи зелка, не се опитвайте, повтарям, не се опитвайте да контактувате с нея.
— Зелките не могат да говорят!
— Единственият начин да се оправите с тях е да ги убиете от бой с филийки хляб.
— Измисляш си! — засмя се Лари.
Били се намеси:
— Слушам те от деривата, Антъни.
— Хайде, Лари, обирай си крушите, ако обичаш — каза Антъни.
— Добре, чао! — отвърна Лари и затвори.
Гласът на Антъни се промени:
— Били?
— Слушам те.
— Казала си да се обадя спешно. И май си посдъвкала малко дежурния.
— Точно така. Антъни, какво, по дяволите, си намислил?