— А защо не го предадете на съда да го съди за шпионаж?
— И да покажем на цял свят, че сигурността ни е толкова шибана, че руснаците от години насам изнасят тайни, свързани с ракетите ни? Помисли си какъв ефект ще окаже това върху американското влияние… особено в ония недоразвити страни, с които Москва непрекъснато флиртува. Това даже не бе поставено за обсъждане.
— И какво стана после?
— Успях да ги убедя да направим този номер. Но го предложих само на върха. Никой не знае какво правя, с изключение на директора на ЦРУ и президента. И номерът би станал, ако Люк не се бе оказал такова находчиво копеле. Можех да запазя живота му и цялата тази работа в тайна. Ако беше повярвал, че е изгубил паметта си след здрав нощен запой и беше поживял малко като скитник, всичко щеше да бъде наред. След това дори и той нямаше да знае какви тайни е издавал.
Егоизмът у Били се обади:
— И не се поколеба по този начин да съсипеш кариерата ми.
— За да спася живота на Люк? Не мисля, че би искала да се поколебая.
— Не се прави на толкова доволен от себе си! Това винаги ще си остане най-голямата ти грешка.
— Тъй или иначе, Люк провали плана ми… и то не без твоя помощ. Да не е при теб сега?
— Не. — Били усети как косъмчетата по тила й настръхват.
— Трябва да се видя с него, преди да е направил още някоя глупост. Къде е?
Действайки инстинктивно, тя отвърна:
— Не знам.
— Не би скрила нищо от мен, нали?
— Разбира се, че бих. Ти вече ми каза, че организацията ти иска да убие Люк. Би било много тъпо от моя страна да ти кажа къде е, дори и да знаех. Но не знам.
— Били, чуй ме добре. Аз съм единствената му надежда. Кажи му да ми се обади, ако искаш да спасиш живота му.
— Ще си помисля — отговори Били, но Антъни вече бе затворил.
8.30 вечерта
„Отделението с измервателните прибори няма вратички, нито люкове. За да го достигнат, инженерите от Кейп Канаверал трябва да повдигнат целия капак. Това е много неудобно, но пък спестява ценно тегло — ключов фактор в борбата със земното притегляне.“
Люк остави слушалката върху вилката с трепереща ръка.
Бърн се обади:
— По дяволите, какво толкова ти каза? Приличаш на призрак.
— Антъни й казал, че съм съветски шпионин — отвърна Люк.
Бърн присви очи.
— И?
— Когато от ЦРУ разбрали за това, искали да ме убият, но Антъни ги убедил, че ще постигнат същия резултат, ако само изтрият паметта ми.
— Смътно правдоподобна история — хладно реагира Бърн.
Люк гледаше като ударен.
— Исусе Христе, възможно ли е?
— По дяволите, не!
— Ти пък откъде си толкова сигурен?
— Сигурен съм.
Потискайки с усилие размърдалата се в него надежда, Люк го попита:
— Защо си толкова сигурен?
— Защото аз бях съветски агент!
Люк вторачи изумен поглед в него. Ами сега?
— Може и двамата да сме били агенти, без да знаем един за друг.
Бърн поклати глава.
— Ти сложи край на кариерата ми.
— По кой начин?
— Искаш ли още малко кафе?
— Не, главата ми се замайва от него.
— Изглеждаш ужасно. Кога си ял за последен път?
— Били ме почерпи с някакви сладки. Хайде сега, не ми говори за ядене, ако обичаш. Казвай каквото знаеш.
Бърн се изправи.
— Ще ти направя един сандвич, преди да си припаднал от глад.
Люк изведнъж усети, че е адски гладен.
Двамата отидоха в кухнята. Бърн отвори хладилника и извади от него ръжен хляб, пакетче масло, малко говежда консерва и лук. Устата на Люк се напълни със слюнка.
— Това стана по време на войната — започна Бърн, мажейки нарязания хляб с масло. — Френската Съпротива бе разделена на голисти и комунисти и двете групировки маневрираха така, че да имат контрол след войната. Рузвелт и Чърчил искаха да са абсолютно сигурни, че комунистите няма да спечелят изборите. Затова всичкото въоръжение и боеприпаси отиваха при голистите.
— А какво беше моето отношение?
Бърн наслага месото върху филиите, намаза го отгоре с горчица и го посипа с кръгчета лук.