— Ти нямаше кой знае какво отношение към френската политика. Искаше просто да хвърлим един бой на нацистите и да се прибираме вкъщи. Обаче моето отношение бе друго. Аз исках да изравня нещата.
— Как?
— Подшушвах на комунистите за поредната доставка, хвърляна с парашути, за да успеят да ни устроят засада и да откраднат пушкалата ни. — Той поклати глава печално. — И те обикновено тотално осираха нещата. Уговорката винаги беше да ни причакват, като се връщаме, за да инсценират, че случайно са налетели на нас и да поискат честна подялба. А вместо това, те ни нападаха на мястото, където очаквахме да ни хвърлят пратката, още щом тя паднеше на земята. И ти накрая разбра, че някой е предател. А аз очевидно бях първият заподозрян.
— Какво направих?
— Предложи ми сделка. Трябваше веднага, още на място, да спра да работя за Москва, а ти щеше да мълчиш за всичко.
— И?
Бърн сви рамене.
— И двамата сдържахме обещанията си. Обаче според мен ти не можа да ми простиш. И приятелството ни след това вече не бе същото.
Неизвестно откъде се появи сива бирманска котка, погали се в краката на Бърн, измяука и той й хвърли парче месо на пода. Котката деликатно го изяде и започна да си лиже лапите.
Загледан замислено в нея, Люк каза:
— Ако съм бил комунист, щял съм да те прикрия.
— Абсолютно.
Люк започна да вярва в невинността си.
— Но може да съм станал комунист след войната.
— Забрави! Това е нещо, което ти се случва, докато си млад — или изобщо не ти се случва.
В това имаше нещо вярно.
— Обаче може да съм станал комунист за пари.
— Ти нямаш нужда от пари. Семейството ти е богато.
Това беше точно така. Елспет му го бе казала.
— Значи Антъни греши.
— Или лъже. — Бърн сложи сандвичите в две различни чинии. — Сода?
— Да.
Бърн взе две бутилки газирана вода от хладилника и ги отвори. Подаде на Люк едната чиния, взе другата заедно с бутилката и тръгна пред него към хола.
Люк бе изгладнял като вълк. Изяде сандвича си на няколко хапки. Бърн го гледаше с весело пламъче в очите.
— Ето. Изяж и моя — побутна той чинията към него.
Люк поклати глава.
— Не, благодаря.
— Хайде, хайде, яж. Аз и без това трябва да пазя диета.
Без да се церемони повече, Люк го взе и впи зъби в него.
Бърн продължи прекъснатия разговор:
— Ако Антъни лъже, каква е тогава истинската причина да те накара да загубиш паметта си?
Люк преглътна.
— Сигурно е свързана с внезапното ми тръгване от Кейп Канаверал в понеделник.
Бърн кимна.
— В противен случай съвпаденията стават твърде много.
— Сигурно съм научил нещо важно, нещо толкова важно, че е трябвало да тръгна веднага за Пентагона и да го споделя с тях.
Бърн сбърчи вежди.
— А защо не си го казал на твоите хора в Кейп Канаверал?
— Може би защото на никого не съм имал доверие — отвърна Люк след кратък размисъл.
— Добре. Значи преди да успееш да стигнеш до Пентагона, Антъни те прибира.
— Точно така. И вероятно, тъй като съм му имал доверие, съм му казал какво съм научил.
— И след това?
— Той навярно си е помислил, че това е толкова важно, че трябва да изтрие паметта ми, за да е сигурен в запазването на тайната.
— Чудя се за какво ли става въпрос.
— Разбера ли това, ще разбера и какво е станало с мен.
— Откъде смяташ да започнеш?
— Според мен най-напред трябва да отида до хотела и да си прегледам нещата. Може би ще открия нещо.
— Щом е изтрил паметта ти, Антъни сигурно е претърсил и личните ти вещи.
— Да, може да е унищожил някои очевидни неща, но може и да е оставил нещо, което да му се е сторило, че няма отношение към въпроса. Тъй или иначе, трябва да проверя.
— А после?
— Другото място, където трябва да погледна, би трябвало да е Кейп Канаверал. Ще отлетя още тази вечер… — Вдигна ръка и погледна часовника си. Минаваше девет часа. — … или утре сутринта за там.
— Можеш да преспиш тук — каза Бърн.
— Защо?
— Не знам. Не ми харесва мисълта да прекараш нощта сам. Иди в „Карлтън“, вземи си нещата и се върни. Сутринта ще те закарам на летището.
Люк кимна и почувствал някаква неловкост, каза:
— Страшно добър приятел си… че ми помагаш за всичко това.