Бърн сви рамене.
— Доста път извървяхме заедно.
За Люк това обаче не бе достатъчно.
— Но ти току-що ми каза, че след този инцидент във Франция приятелството ни не било същото.
— Вярно е. — Бърн вдигна открит поглед към Люк. — Твоето становище по въпроса беше, че след като човек те е предал веднъж, може да го направи и втори път.
— Да, в такова нещо наистина мога да повярвам — каза Люк замислено. — Обаче очевидно съм сбъркал, нали?
— Да — потвърди Бърн. — Очевидно.
9.30 вечерта
„Отделението за измервателните прибори проявява тенденция към прегряване непосредствено преди отлитането. Разрешението на този проблем е типично за грубия, но ефективен инженерен замисъл на притиснатия с такива кратки срокове проект «Иксплорър». Към външната страна на ракетата, посредством електромагнит, е закрепен контейнер със сух лед. Едно термореле включва вентилатор веднага щом температурата вътре се вдигне над определена точка. Непосредствено преди отлитането електромагнитът се изключва и целият охладителен механизъм пада на земята.“
Жълтият кадилак елдорадо на Антъни бе спрян на Кей стрийт между 15-а и 16-а улица, вмъкнат зад опашката таксита, очакващи да бъдат повикани от портиера на „Карлтън“. Седнал в колата, Антъни виждаше много ясно входа на хотела, както и ярко осветената естакада за такситата пред него. Пит беше в хотела, настанен в стаята, която бяха наели, и чакаше телефонно обаждане от някой от агентите, търсещи Люк из целия град.
Част от Антъни искаше никой от тях да не се обади, Люк да е успял да се измъкне някак си. И в този случай нямаше да му се наложи да взима най-болезненото решение в живота си. Друга част от него обаче трепереше от нетърпение да намери Люк и да се оправи с него.
Люк беше стар приятел, чудесен човек, верен съпруг и адски добър учен. Но в края на краищата това нямаше значение. По време на войната и двамата бяха убили много добри хора, които просто се бяха оказали на погрешната страна. На нея беше сега и Люк, а в момента течеше Студената война. И тъкмо това, че познаваше човека, правеше работата на Антъни толкова трудна.
От хотела излезе забързаната фигура на Пит. Антъни свали прозореца си и Пит се наведе над него:
— Обади се Ак. Люк се намира в един апартамент на Масачузетс Авеню. Апартаментът на Бърнард Ротетън.
— Най-сетне — промърмори Антъни.
Беше поставил агенти пред домовете на Били и Бърн, предусещайки, че Люк ще реши да се обърне за помощ към старите си приятели. Изпита бегло задоволство, че е познал.
— Ако тръгне оттам, Ак ще го проследи с мотора — добави Пит.
— Добре.
— Мислиш ли, че ще дойде тук?
— Възможно е. Ще чакам. — Във фоайето имаше още двама агенти, които щяха да предупредят Антъни, ако Люк влезе през някой заден вход. — Много вероятно е да отиде и на летището.
— Там имаме четирима души.
— Чудесно. Мисля, че сме покрили всички разумни възможности.
Пит кимна.
— Отивам да стоя на телефона.
Антъни се опита да си представи как биха се развили нещата от тук нататък. Люк би трябвало да бъде смутен и несигурен, предпазлив, но и горящ от желание да разпита Антъни. А той трябваше да го заведе някъде, където двамата щяха да бъдат сами. Останеха ли сами, Антъни вече можеше само за секунда да измъкне пистолета от джоба на палтото си.
Люк сигурно щеше да направи нещо в последния момент, за да спаси живота си. Не беше в природата му да приема лесно пораженията. Вероятно щеше да скочи върху Антъни, да се хвърли към прозореца или пък да направи опит да стигне до вратата. Антъни обаче щеше да запази самообладание, убивал беше хора и преди това — нямаше да трепне. Щеше да стисне пистолета здраво и да дръпне спусъка, целейки се в гърдите на Люк и изстрелвайки няколко куршума, за да е сигурен, че ще го спре. Люк щеше да падне. Антъни щеше да се приближи до него, да провери пулса му и ако е необходимо, да приложи жеста на милосърдие. И тогава най-добрият му приятел щеше да умре.
Нямаше да има никакви неприятни последствия. Антъни разполагаше с неопровержимо доказателство за предателството на Люк — чертежите с неговия почерк върху тях. Наистина не можеше да докаже, че са взети от съветски агент, но думата му тежеше достатъчно в ЦРУ.
Щеше да изхвърли трупа някъде. Разбира се, по-късно щяха да го намерят и щяха да започнат разследване. И рано или късно полицията щеше да открие, че ЦРУ се е интересувало от жертвата. Щяха да започнат да задават въпроси, но Управлението имаше опит в отклоняването им. На полицията щеше да бъде внушено, че връзката на Управлението с жертвата е била въпрос от национална сигурност и поради това — свръхсекретна, но няма нищо общо с убийството.