Всеки, който се опиташе да разследва по-нататък — било то ченге, журналист или политик, щеше веднага да бъде подложен на проверка за лоялност и досието му — обърнато наопаки. Приятели, съседи и роднини щяха да бъдат разпитвани от агенти, мрачно подхвърлящи намеци за подозрителни връзки с комунисти. Такова едно разследване щеше да доведе до задънена улица, като в същото време щеше изцяло да съсипе кариерата на водещия го.
Една тайна организация може да прави всичко, каза си той с мрачна увереност.
По естакадата на входа се качи едно такси, спря пред вратите и от него слезе Люк. Беше облечен в тъмносиньо палто, а на главата му имаше сива мека шапка, които сигурно си бе купил или откраднал днес. Малко след това от другата страна на улицата спря и Ак Хоруиц, качен на мотоциклета си. Антъни излезе от колата и със спокойна крачка се отправи към входа на хотела.
Люк изглеждаше напрегнат, но по лицето му се четеше някаква твърда решителност. Плащайки на таксито, той погледна към Антъни, но не го позна. Каза на шофьора да задържи рестото, после влезе в хотела. Антъни го последва.
И двамата бяха на една възраст — трийсет и седем. Бяха се запознали в Харвард, когато бяха на осемнайсет години — преди цял живот време.
И всичко да свърши по такъв начин, помисли си Антъни с горчивина. По такъв гаден начин.
Пет минути след като бе излязъл от апартамента на Бърн, Люк разбра, че е следен от човек на мотоциклет. Затова сега беше напрегнат, мобилизирал всички сетива и чувства.
Фоайето на „Карлтън“ приличаше на огромен хол, натъпкан с имитации на френски мебели. Рецепцията, намираща се точно срещу входа, бе вбита в алков, така че да не нарушава правоъгълността на пространството. Близо до входа на бара бяха застанали две дами в кожени палта и оживено разговаряха с двама джентълмени в смокинги. Наоколо с деловито спокойствие сновяха хопове в ливреи и униформен персонал. Това бе луксозен оазис, направен така, че да успокоява обтегнатите нерви на всеки новопристигнал пътник. С Люк обаче не стана нищо подобно.
Оглеждайки залата, той бързо разпозна двамата мъже, чийто външен вид и държане издаваха, че са агенти. Единият от тях седеше на елегантния диван, разгърнал вестник, а другият бе застанал до асансьора, пушейки цигара. И двамата не се вписваха в обстановката. Бяха облечени за работа, в шлифери и бизнес костюми, и освен това връзките и ризите им имаха вид на несвалени цял ден. Явно не бяха излезли да прекарат вечерта в скъп ресторант или бар.
Помисли дали отново да не отиде право при единия от двамата, но какво щеше да постигне с това? Затова се приближи към рецепцията, каза си името и поиска ключа за стаята си. Тъкмо го взе и се обърна да тръгне към асансьора, когато някакъв напълно непознат го спря.
— Хей, Люк!
Беше човекът, който бе влязъл в хотела веднага след него. Не приличаше на агент, но Люк бе забелязал бегло външността му — беше висок горе-долу колкото него и може би щеше да бъде представителен мъж, ако не бе облечен небрежно. Скъпото му палто от камилска вълна бе старо и на места протрито, обувките му сякаш не бяха виждали четка, откакто са били произведени, а косата му се нуждаеше от подстригване. Обаче говорът му бе властен.
Люк отвърна:
— Опасявам се, че не знам кой сте. Пострадах от изгубване на паметта.
— Аз съм Антъни Каръл. Толкова се радвам, че най-накрая успях да се видя с теб! — каза той и протегна ръка.
Люк се напрегна. Все още не бе сигурен дали Антъни е враг или приятел. Той стисна протегнатата ръка и каза:
— Имам много въпроси към теб.
— Готов съм да отговоря на всеки.
Люк млъкна за момент, питайки се откъде да започне. Антъни просто не приличаше на човек, който би предал най-добрия си приятел. Лицето му бе открито, интелигентно и наистина не особено красиво, но все пак привлекателно. Накрая промълви:
— Как, по дяволите, можа?
— Трябваше да го направя, Люк! За твое собствено добро. Просто се опитах да спася живота ти.
— Не съм никакъв шпионин.
— Не е толкова просто.
Люк изпитателно се взря в лицето на Антъни, опитвайки се да разбере какво си е наумил. Обаче не можа да проумее дали казва истината или не. Антъни изглеждаше истински загрижен. По лицето му нямаше и следа от лукавство. Въпреки това Люк чувстваше, че крие нещо.