— Никой не вярва на историята ти, че работя за Москва.
— Какво значи никой?
— Нито Бърн, нито Били.
— Те не познават същността на въпроса.
— Познават мен.
— Аз също.
— Знаеш ли нещо, което те не знаят?
— Ще ти кажа. Но не можем да говорим тук. Това, което имам да ти казвам, е строго секретно. Да идем в кабинета ми? На пет минути е оттук.
Люк нямаше намерение да ходи в кабинета на Антъни, поне не и преди той да е отговорил задоволително на всичките му въпроси. Но също така разбираше, че фоайето не е място за водене на строго секретни разговори.
— Дай да идем в апартамента ми — каза той.
По този начин щеше да го отдели от останалите агенти — останал сам, Антъни нямаше да може да се справи с него, ако нещата опряха дотам.
Антъни се поколеба, после като че ли промени намерението си и отговори:
— Дадено.
Двамата прекосиха фоайето и влязоха в асансьора. Люк погледна номера на ключа — стая 530.
— Пети етаж — каза той на оператора.
Човекът дръпна сгъваемата преграда и премести лоста.
Никой от двамата не проговори, докато се изкачваха нагоре. Люк огледа дрехите на Антъни — старото палто, омачкания костюм, неподходящата връзка. Изненадващо за него, Антъни носеше тия вехтории с нещо като пренебрежително достолепие.
Изведнъж погледът му попадна на леко изхлузената надолу дясна страна на палтото. В джоба му имаше някакъв тежък предмет.
Изстина от страх. Беше направил ужасна грешка.
Не беше и помислял, че Антъни ще бъде с пистолет.
Опитвайки се да запази неутрално изражение, Люк трескаво мислеше. Би ли могъл Антъни да го застреля тук, в хотела? Ако изчака, докато влязат в апартамента му, никой няма да го види. Ами шумът от изстрела? Пистолетът сигурно е снабден със заглушител.
Асансьорът спря на петия етаж и Антъни разкопча палтото си.
За да може бързо да го измъкне, помисли си Люк.
Двамата излязоха в коридора. Люк не знаеше накъде да поеме, но Антъни уверено пое вдясно. Сигурно вече е бил в апартамента, помисли си отново Люк и се изпоти. Усещаше, че такива неща са се случвали с него и преди, много пъти, но май твърде отдавна. Прищя му се да бе взел пистолета на онова ченге, чийто пръст счупи. Но сутринта в девет часа изобщо нямаше представа за какво се касае — смяташе, че просто е изгубил паметта си.
Опита се да се успокои. Все пак бяха един на един. Антъни имаше пистолет, обаче Люк бе отгатнал намеренията му. Бяха почти наравно.
Крачейки по коридора с бясно тупкащо сърце, Люк потърси нещо, с което да удари Антъни — тежка ваза, стъклен пепелник, картина с масивна рамка. Нямаше нищо такова.
Трябваше да направи нещо, преди да влязат в стаята.
Дали не би могъл да се опита да му отнеме оръжието? Може и да успее, но беше рисковано. В разгара на борбата пистолетът можеше да гръмне като нищо и не се знаеше накъде ще бъде насочен точно в този момент.
Двамата стигнаха до вратата и Люк извади ключа. На челото му изби капчица пот и се търкулна надолу по носа му. Влезеше ли вътре, можеше да се смята за мъртъв.
Той отключи вратата и я бутна.
— Влизай — каза и се отдръпна встрани да направи път на госта си.
Антъни се поколеба за миг, после мина покрай Люк и прекрачи прага на вратата.
В този момент Люк протегна крак, спъна го и в същото време го тласна в гърба с всичка сила. Антъни политна навътре и с трясък се стовари върху малка масичка, преобръщайки вазата с нарциси на нея. Инстинктивно протегнал ръка да се хване за нещо, той допипа месинговия лампион с розов абажур, но се строполи заедно с него.
Люк тресна вратата зад него и хукна да спасява живота си. Тичаше с всички сили по коридора. Асансьора вече го нямаше. Бутна вратите на пожарния изход и хукна надолу по стълбите. Изхвръкнал в коридора на долния етаж, той се сблъска с една камериерка, понесла товар кърпи. Жената изпищя, ужасена, и кърпите се разхвърчаха навсякъде.
— Извинете! — подвикна той през рамо, без да спира.
Няколко секунди по-късно стигна до началото на стълбището и се озова в тесен коридор. От едната страна, няколко стъпала по-нагоре, през малка арка се виждаше фоайето.
Още преди да го направи, Антъни разбра, че допуска груба грешка, като влиза пръв, обаче Люк не му остави време да я поправи. За щастие не се удари лошо. Разтърси глава да прогони моментното замайване и се изправи. После се извърна, с няколко крачки стигна до вратата и я отвори. Надникнал навън, той видя Люк да изчезва нататък по коридора в стълбището и веднага се спусна подире му.