Тичаше с всички сили, но се опасяваше, че няма да успее да стигне Люк, който беше най-малко в такава форма, в каквато и той. Дали Къртис и Мълоун, дето са във фоайето, ще проявят достатъчно разум и ще спрат Люк?
На долния етаж Антъни бе забавен за миг от една камериерка, която бе клекнала и събираше пръснати по пода кърпи. Сети се, че Люк сигурно се е блъснал в нея. Изруга под нос и забави крачка, за да я заобиколи. Точно в този момент чу асансьора да пристига. Сърцето му се преобърна — дали късметът не е на негова страна?
От него излезе облечена във вечерно облекло двойка — явно се връщаха от официална вечеря в ресторанта. Антъни мина край тях като вихър, скочи в асансьора и каза задъхано:
— Приземния етаж! И по-бързичко!
Човекът затръшна вратите и бутна лоста. Антъни впери поглед в сменящите се цифри на етажите, стиснал зъби в безсилен гняв. Най-сетне асансьорът спря на приземния етаж. Вратите се отвориха и той пристъпи навън.
Люк излезе във фоайето и се озова до асансьора. Сърцето му се сви. Двамата агенти, които бе видял на влизане, сега се бяха преместили на входа, препречвайки пътя му за бягство. В този момент вратите на асансьора се отвориха и Антъни излезе навън.
Трябваше да вземе решение за част от секундата — да се бие или да бяга.
Не искаше да се бие с трима мъже. Почти сигурно беше, че ще го надвият. А щеше да се намеси и охраната на хотела. Антъни щеше да покаже служебната си карта на служител от ЦРУ и вкупом щяха да се хвърлят върху Люк. Всичко щеше да приключи с арест.
Извърна се рязко на пети и хукна обратно по коридора към дълбините на хотела. Зад себе си чу тежките стъпки на Антъни, който веднага се бе втурнал след него. Някъде трябваше да има заден вход — не можеха в края на краищата да доставят продуктите през фоайето.
Люк прелетя през някаква завеса и изведнъж се озова в нещо като малко вътрешно дворче, декорирано като лятно средиземноморско кафене. На миниатюрния дансинг танцуваха две двойки. Без да се колебае, той се втурна между масите, видял вратата отсреща, и изхвръкна през нея. Отляво започваше тесен коридор и той пое по него. Смяташе, че е вече близо до задната част на хотела, но все още не се виждаше никакъв изход.
Влезе в нещо като кухня, където на сготвените на друго място ястия се придаваше окончателен вид. Половин дузина униформени сервитьори подгряваха блюдата на специални котлони и ги подреждаха на колички. Точно в средата на стаята имаше стълбище, водещо надолу. Люк разблъска сервитьорите и хукна по стълбите, без да обръща внимание на гласа, прозвучал подире му:
— Извинете, сър! Не може да влизате там!
И тъй като миг по-късно и Антъни профуча след него, същият глас продължи възмутено:
— Ама какво е това, по дяволите? Юниън Стейшън?
В приземния етаж се намираше главната кухня, където сред жега като в чистилището десетки готвачи бъркаха гозби, кълцаха месо и зеленчуци, заничаха в тигани, готвейки за стотици гладни клиенти. Бучаха газови котлони, отнякъде се виеше пара, казаните и тенджерите клокочеха. Сервитьорите крещяха на готвачите, те пък, от своя страна, крещяха на помощниците си. Всички бяха достатъчно заети, за да обърнат внимание на Люк, който, без да губи време, се бе втурнал между хладилниците, купчините чинии и масите, отрупани със зеленчуци и меса.
Стигнал до другия край на кухнята, той се озова пред стълбище, което този път се изкачваше нагоре. Вероятно водеше към служебния вход за доставки, но ако бъркаше, щяха да го пипнат. Решил да поеме риска, той хукна нагоре по стълбите. Стигнал до върха, Люк блъсна летящите врати и изведнъж се озова навън, поемайки с благодарност студения нощен въздух.
Намираше се в някакъв тъмен двор. Мъждива лампа, увиснала над входа, хвърляше колеблива светлина върху огромни казани за боклук и палети, на които бяха наредени кашони с нещо — май плодове, бегло му мина през ума. На петдесетина метра вдясно от него се виждаше висока ограда от мрежа със затворени врати, а отвъд нея — улица, която, според чувството му за ориентация, май беше Петнайсета.
Хукна към сградата. Чу зад себе си трясъка на блъснатите летящи врати и разбра, че Антъни току-що е излязъл навън. Двамата вече бяха съвсем сами.
Люк стигна до оградата. Вратите й бяха затворени и заключени с огромен железен катинар. Ако в този момент отвън минеше някой пешеходец, Антъни щеше да се въздържи от стрелба. Но вън нямаше никой.