Тя въздъхна.
— Привързах се към теб. С удоволствие бих си легнала с теб и знам, че ще бъде върхът. — Той вдигна вежди учудено, но не я прекъсна. — И не мога да не си помисля колко по-лесно е хомотът на живота да се тегли от двама души.
— Дотук е добре.
— Ако ми беше казал това вчера, нямаше изобщо да се замисля. Щях да кажа: Да, обичам те, хайде да се оженим. Но днес срещнах отново човек от моето минало и си спомних какво е да си влюбен на двайсет и една години. — Тя вдигна открит поглед към него. — Не чувствам същото към теб, Харолд.
Това обаче не притъпи куража му.
— Е, на нашата възраст кой ли би го почувствал?
— Може и да си прав.
Страшно й се искаше отново да се влюби така, че да не мисли за нищо друго, да мисли само за това, да изгуби ума си. Обаче за една разведена жена със седемгодишен син това щеше да е глупаво. За да спечели малко време, тя вдигна чашата към устните си.
Звънецът на входната врата иззвъня.
Сърцето на Били подскочи.
— Кой, по дяволите, звъни пък сега? — ядоса се Харолд. — Дано Сидни Баумън не звъни да ми иска крика среднощ.
Той стана и отиде да отвори.
Били знаеше кой е. Тя сложи недокоснатия коняк на масата и се изправи.
Откъм вратата се чу гласът на Люк:
— Трябва да говоря с Били.
Били се запита защо й стана така безкрайно приятно.
Харолд отвърна:
— Не съм сигурен дали ще й е приятно да я безпокоите по това време.
— Много е важно.
— Откъде знаете, че е тук?
— Майка й ми каза. Съжалявам, Харолд, нямам време за глупости.
До Били долетя някакъв тъп шум и краткият, възмутен вик на Харолд и й стана ясно, че Люк е влязъл насила. Тя се приближи до вратата и надникна в коридора.
— Задръж топката, Люк — каза му. — Намираш се в къщата на Харолд в края на краищата.
Палтото на Люк бе изпокъсано, шапката му я нямаше, а самият той изглеждаше доста разтърсен.
— Какво е станало? — попита го тя.
— Антъни стреля по мен.
Били се стъписа.
— Антъни? — извика тя. — Боже господи, каква муха му е влязла в главата? Стрелял е по теб?
Харолд уплашено местеше поглед по лицата им.
— За какви стрелби става въпрос?
Без да му обърне внимание, Люк каза на Били:
— Крайно време е да потърсим някой влиятелен човек и да му кажем за всичко това. Ще отида в Пентагона. Но се страхувам, че няма да ми повярват. Ще дойдеш ли с мен да ме подкрепиш?
— Разбира се — отвърна тя без капка колебание. После свали палтото си от закачалката.
— Били! — обади се Харолд развълнувано. — Бяхме започнали много важен разговор.
— Наистина имам нужда от теб — каза Люк.
Били се поколеба. Нанасяше тежък удар на Харолд. Явно той бе планирал този разговор много внимателно и от доста отдавна. Но животът на Люк беше в опасност!
— Съжалявам — каза му тя. — Трябва да отида. — Поднесе лице за целувка, но той се извърна. — Не се дръж така — каза му. — Утре ще се видим.
— Омитайте се и двамата от къщата ми! — изсъска Харолд вбесен.
Били излезе навън, следвана от Люк, а Харолд тръшна вратата зад тях.
11 часа вечерта
„През 1956 година програмата «Юпитер» струваше 40 милиона долара, а през 1957 — 140 милиона. През 1958 година тази сума се очаква да надхвърли цифрата 300 милиона.“
Върнал се в стаята, наета от Пит, Антъни бръкна в чекмеджето на бюрото и намери няколко хотелски бланки заедно с пачка пликове. След това извади от джоба си три сплескани куршума и три гилзи, сложи ги в един от пликовете и го запечата. После го пъхна в джоба си. Щеше да се отърве от тях при първа възможност.
Прикриваше следите. Разполагаше с много малко време, но трябваше щателно да провери всичко. Трябваше да премахне всички следи от инцидента. Това занимание му помогна да се отплесне от нерадостните мисли, нахлули в главата му.
В стаята влетя дежурният администратор, побеснял от гняв. Беше дребен и спретнат мъж, с плешива глава.
— Моля, седнете, господин Сачърд — вдигна ръка успокоително Антъни и му показа служебната си карта.
— ЦРУ! — възкликна Сачърд и гневът му започна да се топи.
Антъни извади визитна картичка от портфейла си.
— На визитката пише Държавен департамент, но винаги можете да ме намерите на този телефон, ако ви потрябвам.