Сачърд пое картичката така, сякаш очакваше всеки момент да избухне.
— Какво мога да направя за вас, господин Каръл?
Говореше със слаб акцент, който според Антъни беше френски.
— Най-напред искам да ви се извиня за малката бъркотия, която предизвикахме.
Сачърд кимна със стисната уста. Нямаше да чуе от него, че всичко е наред.
— За щастие твърде малко от гостите разбраха какво става. Само кухненският персонал и един-двама сервитьори ви видяха, като гонехте онзи джентълмен.
— Радвам се, че не нанесохме кой знае какви щети на хотела ви, макар и заради националната сигурност.
Сачърд вдигна изненадано вежди.
— Националната сигурност?
— Разбира се, не мога да ви кажа за какво точно става въпрос…
— Разбира се.
— Но се надявам, че мога да разчитам на вашата дискретност.
Професионалистите хотелиери се гордееха най-вече със своята дискретност и господин Сачърд не правеше изключение. Той закима усърдно.
— Разбира се, че можете.
— Сигурно дори няма да се наложи да докладвате за инцидента и на управителя.
— Вероятно…
Антъни извади от джоба си пачка банкноти.
— Държавният департамент има малък фонд за компенсации в случаи като този. — Издърпа една двайсетачка и му я подаде. Сачърд я прие. — А ако някой от персонала изрази недоволството си, може би… — Той бавно издърпа още четири двайсетачки и му ги подаде. Това бе огромен подкуп за един администратор.
— Благодаря — каза той. — Убеден съм, че ще успеем да изпълним желанията ви.
— Ако някой ви пита, може би ще е най-добре да кажете, че нищо не сте видели.
— Разбира се. — Сачърд се изправи. — Ако има още нещо…
— Аз ще ви се обадя — кимна Антъни отегчено и Сачърд излезе.
Влезе Пит.
— Шефът на охраната в Кейп Канаверал се казва полковник Бил Хайд — каза той, подавайки му лист хартия с телефонен номер. — Отседнал е в мотел „Старлайт“.
После отново излезе.
Антъни набра дадения му номер и след малко го свързаха със стаята на Хайд.
— Казвам се Антъни Каръл, от ЦРУ, отдел „Техническо обслужване“ — представи се той.
Хайд говореше бавно, не съвсем по военному провлачвайки думите, и звучеше така, сякаш бе обърнал една-две чашки.
— Добре, а какво мога да направя за вас, господин Каръл?
— Обаждам ви се във връзка с доктор Лукас.
— А, да.
В гласа му се долавяше далечна враждебна нотка и Антъни реши малко да го поизчетка.
— Ще ви бъда много благодарен, ако ми отделите няколко минути в този късен час и ме посъветвате какво да правя, полковник.
Хайд веднага омекна.
— Разбира се, стига да мога да помогна.
Така беше по-добре.
— Мисля, че вече знаете за странното поведение на доктор Лукас напоследък, което е доста обезпокояващо за учен, боравещ със секретна информация.
— Наистина е така.
Антъни искаше да остави у Хайд впечатление, че той командва парада.
— Как мислите, какво е умственото му състояние?
— Последния път, когато се видяхме, ми изглеждаше съвсем нормален, но преди няколко часа говорих с него по телефона и той ми каза, че е изгубил паметта си.
— Да, но не е само това. Той открадна кола, влезе с взлом в една къща, сби се с едно ченге, изобщо такива глупости.
— Божичко, той бил по-зле, отколкото си мислех.
Хайд вярва на всяка дума, помисли си Антъни с облекчение. После продължи:
— Според нас действията му не са рационални, но вие там го познавате по-добре. Как мислите, какво става с него?
Антъни затаи дъх, надявайки се да чуе точно този отговор, който му трябваше.
— По дяволите, според мен той преживява някакво нервно разстройство. — Антъни искаше точно в това да накара Хайд да повярва. Но Хайд щеше да си мисли, че е негова собствена идея и точно така стана — той сам продължи да убеждава Антъни в нея: — Вижте какво, господин Каръл, военните никога не биха наели откачалници за свръхсекретен проект. По принцип Люк е съвсем нормален като вас и мен. Обаче явно се е случило нещо, което го е дестабилизирало.
— Той, изглежда, мисли, че срещу него има някаква конспирация… но вие твърдите, че не е необходимо да му вярваме.
— Нито за минутка.
— В такъв случай няма да му натискаме много силно газта. Искам да кажа, по-добре да не уведомяваме Пентагона, а?